Кон Игълдън - Сребърна империя

— Колко още ми остава? — пиянски си прошепна той. — Дни? Или години? — Представяше си, че говори на духа на баща си, и махна с ръка. Виното се плисна. — Бях в мир , татко. В мир, когато си мислех, че времето ми е към края си. Какво ме интересуват твоите военачалници и техните… дребнави кавги? А ето че градът ми е издигнат и народът се събра, а аз още съм тук. Какво да правя сега?

Вслуша се в тъмнината за отговор, но отговор нямаше.

Толуй галеше разсеяно мократа коса на жена си и гледаше как четиримата му синове се плискат с крясъци във водите на Орхон. Слънцето топлеше приятно, лежаха на брега и само присъствието на стражите му не му позволяваше да се отпусне напълно. Намръщи се при тази мисъл. Нямаше покой в лагера, където всеки се чудеше дали поддържа Чагатай, Угедай или военачалниците — или може би е от онези, които биха доносничили за всеки от тях. Понякога му се искаше двамата му по-големи братя да уредят тихомълком различията си, за да може да се наслади на ден като този, с прекрасната си жена в обятията си и с четиримата си здрави синове, които го умоляваха да им позволи да поплуват до водопада. Веднъж им беше забранил, но видя, че Кублай отново е предизвикал Монгке и двамата се промъкваха все по-близо и по-близо до брега, където една козя пътека водеше нагоре. Толуй гледаше през притворените си очи как двете по-големи момчета хвърлят виновни погледи към родителите си с надеждата, че са заспали под топлите лъчи на слънцето. Естествено, Арик-Боке и Хулегу не оставаха по-назад и кокалестите им момчешки телца почти трепереха от възбуда.

— Виждаш ли ги? — промърмори Сорхатани.

Толуй се усмихна.

— Почти се изкушавам да ги оставя да опитат. И двамата плуват като видри.

Плуването все още бе ново умение за племената от безкрайните степи. За хора, които се научаваха да яздят преди да могат да говорят, реките бяха изворът на живот за стадата или препятствие, когато бяха придошли. Едва неотдавна се бяха превърнали в източник на удоволствие за децата.

— Но не ти ще си онзи, който ще се грижи за раните им, когато си съдерат кожите или си потрошат кокалите — отбеляза Сорхатани и се отпусна в обятията му.

Но все пак не каза нищо, когато Монгке внезапно се втурна към пътеката; голото му тяло блестеше на слънцето. Кублай хвърли последен бърз поглед към родителите си, но те не помръднаха и в следващия миг той също тичаше.

Толуй и Сорхатани се надигнаха веднага щом момчетата изчезнаха. Спогледаха се развеселено, когато Арик-Боке и Хулегу проточиха шии да видят върха на буйния водопад.

— Не знам кой е по-лош, Монгке или Кублай — рече Сорхатани, откъсна стрък трева и го задъвка. Толуй се изкиска и двамата казаха едновременно:

— Кублай. Монгке ми напомня за баща ми — малко тъжно рече Толуй. — Не се страхува от нищо.

Сорхатани тихо изсумтя.

— Помниш какво е казал баща ти, когато трябвало да избира между двама хилядници, нали?

— Бях там, жено — отвърна Толуй и моментално се върна в онзи момент. — Каза, че Усутай не се страхува от нищо, не усеща глад и жажда. И затова е неподходящ за командир.

— Баща ти беше мъдър. Човек трябва да изпитва малко страх, Толуй, пък било то и само за да се гордее, че го е победил.

Силен крясък накара и двамата да погледнат нагоре. Монгке се появи на ръба на водопада и се хвърли непохватно във вира. Височината беше не повече от десет стъпки, но за едно единадесетгодишно момче сигурно бе ужасяваща. Толуй се отпусна и се засмя, когато видя най-големия си син да се появява на повърхността — плюеше вода и пръхтеше, ослепително белите му зъби блестяха на фона на загорялата му от слънцето кожа. Арик-Боке и Хулегу нададоха ликуващи викове с тънките си гласчета и отново погледнаха нагоре в очакване на Кублай.

Той се появи и скочи заднешком, без изобщо да поглежда надолу, и цопна със силен плясък във водата. Толуй трепна и Сорхатани усети как мускулите му се напрягат, докато се готвеше да скочи, но после Кублай изплува с рев на повърхността. Цялото му тяло бе зачервено от едната страна и той излезе от водата с накуцване, но ясно се виждаше, че е задъхан от радост.

— Трябва да им набия малко послушание в главите — рече Толуй.

Жена му сви рамене.

— Ще им кажа да се облекат и ще ти ги пратя.

Той кимна и смътно си даде сметка, че е чакал одобрението й да накаже момчетата. Сорхатани се усмихна, докато той се отдалечаваше. Добър мъж беше. Може и да не беше най-силният между братята си, нито най-безмилостният, но във всичко останало бе най-добрият от синовете на Чингис.