Кон Игълдън - Сребърна империя

В бедните гери нямаше картини, макар че в домовете на най-богатите семейства се бяха появили по едно-две дзински произведения. Бату обаче беше виждал веднъж брата на баща си. На първия ден от миналата година се беше промъкнал между воините, за да зърне великия хан. Угедай и Джучи бяха с Чингис и гледката не беше избледняла от спомените му, наред с повечето горчиви и сладки моменти от детските му години. Това бе зърване на живота, който можеше да има, преди баща му да пропилее всичко заради някаква дребна кавга, която Бату дори не разбираше.

Угедай яздеше гологлав, лакираната му черна броня блестеше на слънцето. Поддържаше косата си в дзински стил, събрана на плитка, която висеше като тежко въже от гладко обръснатия му череп. Бату се взираше в него и попиваше всяка подробност. Отвътре отново се чу жалният глас на майка му, но той не му обърна внимание. Виждаше, че синът на великия хан гледа право към него и говори нещо, но беше онемял, изгубил ума и дума. Отблизо жълтите очи на Угедай блестяха ярко и Бату с изненада осъзна, че е зяпнал собствения си чичо.

— Да не е слабоумен? — рече един от воините и Бату затвори увисналата си челюст. — Господарят Угедай ти говори, момче. Да не си глух?

Бату се изчерви. После тръсна глава, внезапно раздразнен, че мъже като тези идват при гера на майка му. Какво ли си мислеха, като гледаха кърпените стени, надушваха вонята и чуваха бръмченето на мухите във въздуха? Беше унизително и вцепенението му бързо премина в гняв. Но дори тогава не отговори. Мъже като тези бяха убили баща му, така казваше майка му. Животът на дрипавия му син нямаше да означава нищо за тях.

— Да не би да нямаш глас? — рече Угедай. Усмихваше се на нещо.

— Имам — отвърна сърдито Бату.

Видя как един от воините се пресяга надолу, но не очакваше удара и се олюля, когато обкованата ръкавица го перна по главата.

— Имам, господарю — каза безстрастно воинът.

Бату сви рамене и се изправи. Ухото му гореше, но беше изтърпявал и по-лоши неща.

— Имам глас, господарю — рече той, докато се мъчеше добре да запомни лицето на воина.

Угедай говореше за него, сякаш го нямаше.

— Значи не е просто слух. Направо е одрал кожата на брат ми, а вече е висок колкото баща ми. На колко си години, момче?

Бату стоеше абсолютно неподвижно и се мъчеше да се овладее. Някаква част от ума му винаги се бе питала дали майка му не преувеличава едновремешното положение на баща му. Небрежно потвърждение като това беше повече, отколкото можеше да понесе.

— На петнайсет — отвърна той. Видя как воинът отново понечи да се наведе и побърза да добави: — Господарю. — Воинът се изправи в седлото и му кимна безизразно.

Угедай се намръщи.

— Много си голям, за да започваш тепърва. Обучението трябва да започне на седем или най-късно на осем, ако искаш да опъваш добре лъка. — Видя объркването на Бату и се усмихна, явно доволен, че е способен да направи подобно нещо. — Въпреки това ще те наблюдавам. Утре се яви при военачалника Джебе. Лагерът му е на стотина мили на север, недалеч от едно село при отвесна скала. Ще успееш ли да го намериш?

— Нямам кон, господарю — рече Бату.

Угедай хвърли поглед към воина, който го беше ударил. Мъжът вдигна очи към небето, след което слезе от коня си — кобила всъщност — и тикна поводите в ръцете на Бату.

— Поне можеш ли да яздиш? — попита воинът.

Бату с благоговение хвана поводите и потупа мускулестия врат на кобилата. Никога не беше докосвал такова чудесно животно.

— Да. Да, мога да яздя.

— Добре. Тази кобила не е твоя, разбра ли? Ще те отнесе до където трябва, но после ще вземеш някоя стара кранта и ще ми я върнеш.

— Не знам името ти — рече Бату.

— Алхун, момче. Питай когото и да е в Каракорум, всички ме знаят.

— В града ли? — попита Бату. Беше чувал за каменното нещо, издигащо се от земята на гърба на безброй работници, но до този момент не вярваше на приказките.

— Засега е по-скоро лагер, макар че това се променя — отвърна Алхун. — Можеш да ми пратиш кобилата по ездачите между станциите, само че им кажи да се държат добре с нея. За всеки белег от камшик ще платиш с гърбината си. А, и добре дошъл във войската, момче. Господарят Угедай има планове за теб. Не го разочаровай.

Във въздуха се виеше мраморна прах и блещукаше под лъчите на залязващото слънце. В какофонията на чуковете и извикваните заповеди се долавяше напрежение и настойчивост. Угедай яздеше по главната улица и очите му попиваха всяка гледка, очите му — всеки звук. Сърцето му бе изпълнено с радост.