Гор Видал - Юлиан

Огледах се наоколо. Всички бяха вперили очи в Юлиан; Невита и Йовиан открито плачеха — първият от скръб и болка, а вторият — защото бе пиян. Виктор стоеше на пръсти до леглото, подобен на хищна птица, готова да връхлети върху плячката си. От всички единствен Максим се държеше както винаги — изричаше заклинания и стриваше изсушени билки над най-близката лампа; сигурно изпращаше предварителни вести в подземния свят.

Юлиан продължи, но с отслабнал глас:

— Радвам се, че държавата, подобно на строг родител, толкова често ме излагаше на опасност. Бях принуден да бъда силен, да не отстъпвам, да устоявам на бурите на съдбата, макар да знаех какъв ще бъде краят ми: отдавна един оракул ми предсказа, че ще умра от меч. Благодаря на Хелиос за тази добра смърт, тъй като хора в моето положение се боят да не умрат позорно от ножа на заговорници или още по-лошо, от дълга, бавна болест. Щастлив съм, че умирам победител, незавършил живота си, и че съм почетен от боговете, които са ме намерили за достоен за такава благородна смърт. Защото човекът, който не желае да умре тогава, когато се налага, или се опитва да избяга, когато настъпи часът му, е слаб и страхлив… — Тези последни думи бяха изречени почти шепнешком. Свитъкът падна от ръцете му. Като че ли му беше трудно да събере мислите си.

— Следват още неща — рече той най-после, — но не мога… аз съм… не искам да говоря несвързано. — Той се опита да се усмихне, но не успя. Вместо това един мускул на бузата му почна да играе. Все пак следващите му думи бяха изречени ясно: — А сега за избора на новия император. — Инстинктивно военачалниците се струпаха около леглото — властта ги възбуждаше, както кръвта на ранения елен привлича вълците.

Дори в страданието си Юлиан съзнаваше ясно природата на зверовете, събрани около него. Той заговори бавно и внимателно:

— Ако посоча някого за мой наследник и вие не го приемете, ще изложа на опасност един достоен човек: този, който ме наследи, няма да го остави жив. Също така поради това, че не познавам качествата ви — този път той успя да се усмихне едва-едва, — аз може би ще отмина най-достойния от вас, а не бих желал такова петно да падне върху паметта ми, тъй като съм предан син на Рим и желая да ме наследи добър владетел. Затова предоставям избора на вас. Няма да посоча никого.

В палатката се чу дълга въздишка. Военачалниците се размърдаха неспокойно. Някои бяха разочаровани, други — доволни. Сега всеки можеше да се надява.

Юлиан ме погледна.

— Добре ли го прочетох?

— Да, господарю.

— Значи съм се сбогувал, както възнамерявах. — Той се обърна към военачалниците: — А сега да се сбогуваме. — Един след друг те целунаха ръката му за последен път. Мнозина от тях плачеха. Но той им казваше да не скърбят. — Аз би трябвало да плача за вас. За мен страданията свършват, докато вие, нещастници, все още сте сред тях.

Когато и последният от тях си отиде, Юлиан даде знак на Максим и мене да седнем до леглото му.

— Сега нека поговорим — рече той, както винаги казваше, когато най-сетне останеше с приятели.

След това Юлиан започна да разисква с нас Платоновия „Федон“. Какво е точно естеството на душата? Каква форма възприема? По какъв начин се връща при Серапис? Аз говорех за философия, Максим — за тайнства. Накрая Юлиан предпочиташе Максим пред мене и не можех да го упрекна, защото философията е мрачна и безрадостна, а Максим предлагаше надежда. Заедно повтаряха паролите на митраистите и правеха загадъчни намеци за страданията на Деметра. Юлиан намираше голяма утеха в думите на Максим. Както обикновено аз не бях в състояние да изразя обичта си към него и вместо това като някой закостенял педант цитирах Платон. Никога не ми се беше случвало да чувствувам така остро, че думите ми са неподходящи за случая.

Малко преди полунощ Юлиан поиска студена вода. Калист му донесе вода. Тъкмо да отпие от купата, и черна, съсирена кръв бликна от раната. Той извика остро и сграбчи нараненото място, сякаш с ръката си искаше да задържи живота, който го напускаше. След това загуби съзнание. Лекарите се опитаха да затворят раната. Но сега това беше безполезно: след известно време кръвотечението спря от само себе си.

Юлиан лежа със затворени очи няколко минути и едва дишаше. До днес ми е жив споменът за космите по гърдите му, сплъстени от съсирена кръв подобно на кожата на някое току-що убито животно. Спомням си яркия контраст между изгорелия от слънцето му врат и белотата на тялото му. Спомням си онзи глупав къс желязо, който стърчеше от него, и си спомням, че помислих: „Такова малко нещо е достатъчно да отнеме живота на един човек и да промени хода на световната история.“