Гор Видал - Юлиан

Когато разбрах, че на носилката лежи Юлиан, сякаш нещо тежко ме удари в гърдите. Погледнах Максим. Той също беше като зашеметен. Заедно последвахме носилката в палатката. Юлиан вече беше в съзнание.

— От това може да се извлече поука — пошепна той, докато Максим се навеждаше над него, сякаш искаше да чуе думите на оракул.

— Да, Юлиане — прошепна Максим с молитвен шепот.

— Винаги по време на война носи броня. — Юлиан слабо ни се усмихна. После се обърна към Калист. — Поправена ли е бронята ми?

— Да, господарю — отговори Калист и зарида.

Междувременно лекарите бяха разрязали туниката му. Желязното острие на копието беше навлязло точно под гръдния кош и бе разкъсало долната част на черния дроб. По бялата кожа почти нямаше кръв. Юлиан погледна към раната с гримаса, подобно на скулптор, който е забелязал някакъв недостатък в изваяната от него статуя.

— Само ръката ме боли — каза той. След това се обърна към Салуций, който бе дошъл при нас: — Как върви сражението?

— Прогонихме ги.

— Добре. Но все пак би трябвало да се покажа пред легионите. Войниците трябва да видят, че съм жив. — Макар че лекарите се опитаха да го задържат, той седна. — Няма нищо. Не чувствувам болка. Раната не е дълбока. Калисте, дай ми бронята. — Той се обърна към лекаря: — Ако не можеш да извадиш острието, поне отрежи края му, за да мога да го скрия под наметалото.

Юлиан свали краката си от леглото; от раната му бликна кръв и той припадна. Мен едва не ми прилоша. Лекарите бързо се заеха да спрат кръвоизлива.

Салуций попита лекарите:

— Ще умре ли?

— Да, префекте, много скоро.

Спогледахме се като обезумели. Бяхме така смаяни, че просто не можехме да повярваме.

Невита се появи на входа на палатката.

— Императоре! — извика той към бледото тяло, което лежеше в безсъзнание върху лъвската кожа.

Салуций поклати глава и сложи пръст пред устата си. Невита изрева като ранено животно и изхвръкна навън. Салуций го последва. Него ден галите, франките, келтите и германците изклаха половината персийска войска, за да отмъстят за императора си.

Сражението завърши чак привечер. Но аз не видях нищо от него. Заедно с Максим седяхме в задушната палатка и гледахме умиращия Юлиан.

Повечето време той беше в пълно съзнание. Не бълнуваше, не говореше несвързано. Нямаше много болки. Известно време се преструваше, че единствено страда физически.

— Как стана това? — попитах аз. Острието на копието стърчеше от него така странно, сякаш бе карфица, забита в детска кукла.

— Не зная. Как стана, Калисте? — обърна се Юлиан към Калист, който седеше на земята до стойката за бронята. Имаше вид на уплашено куче. — Видя ли какво стана?

— Не, господарю. Аз бях зад тебе. Персийците ни бяха заобиколили от всички страни и не виждах къде си. Когато се измъкнахме от тях, видях какво се беше случило.

— Почти нищо не усетих — само слаб удар, като че ли някой ме удари с юмрук. — Юлиан направи знак на глухонемия да му даде вода. Но по настояване на лекарите не преглътна.

Редовно ни съобщаваха как се развива сражението. Когато Юлиан узна, че персийските пълководци Марена и Находар са убити, той бе във възторг.

— Те бяха най-добрите пълководци на Сапор. Това е последното сражение, уверен съм.

Признавам, че него ден за първи път бях доволен от безкрайната бъбривост на Максим. Той не млъкна нито за минута: разправяше безкрайни истории за разните богове, с които е разговарял. Очевидно целият Олимп е възхитен от компанията му.

Привечер кръвоизливът започна наново. Когато най-сетне спря, въпреки загорялата кожа лицето на Юлиан бе пепелявосиво.

— Ще може ли да се извади острието? — попита той.

— Не, господарю.

Това беше смъртната присъда и Юлиан го знаеше. Той кимна с глава и затвори очи. Изглеждаше, че спи. Аз се потях от тревога. Максим рисуваше разни знаци по пода. Отдалеч долиташе отслабващият шум на битката. Калист се залови да пали лампите и в този миг в палатката влязоха Невита и Салуций. Юлиан отвори очи.

— Как върви? — Гласът беше тих, но твърд.

Салуций постави един богато украсен бронзов шлем на края на леглото на Юлиан.

— Това е шлемът на Марена. Персийците са в бягство. Досега измежду убитите преброихме над петдесет от най-знатните им благородници.

— Скоро няма да се срещнем с тази войска — каза Невита.

— Добре се бихте — каза Юлиан и със здравата си ръка докосна шлема на персийския пълководец. — Войната свърши.

— Но едва не изгубихме Салуций — опита се да внесе бодра нотка Невита. — Бяха го заобиколили. Заради пурпурното наметало го взеха за императора. Трябваше да се бие като франк, за да се измъкне. Не вярвах, че толкова възрастен човек има толкова енергия.