Гор Видал - Юлиан

„Накъде?“ Накъде трябваше да вървим?

Сега сме на осем мили от Тигър. Реших да вървя на север по реката, макар този път да е най-дългият и най-опасният, тъй като трябва да минем край много крепости. Въпреки това тази пустош ме плаши. Нямаме понятие къде се намираме. Предимствата са изцяло на страната на персийците. Припасите не достигат. Наредих да раздадат собствените ми запаси на войниците. Ормизда ми съобщава, че великият цар отново предлага мир при изгодни за нас условия. Съветва ме да го приема и това най-много ме обезсърчава: щом Ормизда се отказва от мечтата си за персийския престол, войната е изгубена.

Като че ли между нас и персийците има негласно примирие. Никаква персийска войска не се показва. Останахме в стана. Лекуваме ранените, поправяме оръжията и се стягаме за дългия поход на север. Чувствувам се като Ксенофонт, който също е минал оттук.

Преди малко, както четях „Анабазиса“, съм задрямал. Толкова дълбоко съм спал, че не разбрах, че сънувам (обикновено съзнавам, когато сънувам). Мислех, че съм буден. Дори усетих как лампата пращеше, когато насекоми минаваха над нея и изгаряха в пламъка. Неочаквано усетих, че някой ме гледа. Вдигнах глава и видях, че при входа на палатката ми стои висок човек със забулена глава; в едната си ръка държеше рога на изобилието. Отначало се опитах да го заговоря, но не можех; опитах се да стана — също не можех. Привидението ме изгледа тъжно. След това, без да каже нищо, се обърна и излезе навън. Събудих се вледенен като труп. Станах веднага и отидох до входа на палатката. Нямаше никого освен сънливия часовой. Погледнах нагоре тъкмо когато една звезда падаше на запад. Идеше отвисоко, пламна ярко за миг и угасна. Събудих Калист:

— Бързо извикай Максим и Мастара.

Когато дойдоха, казах им за звездата. Показах им точно къде беше паднала.

Мастара изтълкува поличбата така:

— Според книгата на Тагес, когато във време на война видиш да пада метеор, не трябва да почваш сражение, нито да предприемаш каквото и да било.

Обърнах се към Максим:

— Поне не беше моята звезда.

Максим ме успокои, но Мастара държеше на своето.

— Едно е ясно. Трябва да останеш на стан тук още един ден.

— Но вече съм разпоредил. Утре преминаваме Тигър.

— Ти ме попита за думите на Тагес, първожрецо, и аз ти ги казах.

Освободих Мастара. След това разказах съня на Максим. Той се смути.

— Сигурен ли си, че бе Геният на Рим?

— Видях го преди, когато ми заповяда да взема короната.

Максим се намръщи.

— Разбира се, може да е някой зъл дух. Те изобилствуват в тази проклета страна. Дори снощи, като си отивах оттук, ги усещах наоколо си. Подръпваха ми ту брадата, ту жезъла — изпитваха силата ми.

— Това не беше демон. Това беше Геният на Рим. И той ме напусна.

— Не говори така! След три седмици ще си бъдем, у дома. Ще събереш нова войска. Ще завършиш делото на Александър…

— Може би.

Неочаквано почувствувах, че Максим ми е омръзнал. Иска да ми помогне, но невинаги е прав. Нито той, нито аз сме богове. Макар че искаше да остане по-дълго, аз го отпратих. Преди да си тръгне, помоли ме да не вдигам лагера утре. Казах му, че трябва да тръгваме въпреки предзнаменованията.

Калист лъска бронята ми. Каза ми, че каишките на нагръдника ми са скъсани, но че ще ги даде на оръжейника утре заран да ги поправи. Глухонемият седи при краката ми и свири лидийска песен, древна и странна. В мелодията се долавя гласът на Дионис. Само като си помисля: това е песента на бога, макар че златният век е отминал и свещените горички са пусти.

Цял час се разхождах между палатките, без войниците да ме забележат. Войската ми дава сили, тя е животът ми, сред войниците се чувствувам в стихията си. Това е последната ирония на съдбата. Аз, който исках да живея в Атина и да изучавам философия, прекарах осем години като пълководец. Такава е човешката съдба.

Застанах за малко пред палатката на Анатолий. През отвора видях Приск и Анатолий да играят на дама. За малко не ги заговорих. Но след това си помислих, че едва ли съм много приятна компания тази вечер. Застанах пред палатката си и наблюдавах небето. Звездата ми светеше съвсем ярко. Ако не беше сънят, който ме тревожи, щях да бъда доволен. Без да получим подкрепления, извършихме всичко, което бе по силите ни. Но какво да правя с Виктор и галилеяните? Невита ме предупреждава, че ме грози опасност. Но какво могат да ми направят? Ако ме убият открито, галите и франките ще изколят веднага азиатците. Ако пък тайно… Но когато император умре неочаквано на млади години, причината не може да остане скрита. Не, още не смеят да ме убият. Странно, както си лежа на леглото върху лъвската кожа, си спомням нещо, което Мардоний разправяше, на мене и Гал…