Гор Видал - Юлиан

До леглото си имам една от Есхиловите трагедии. Вдигнах книгата и прочетох наслуки: „Не се обезсърчавай: когато страданието достигне връхната си точка, то трае малко.“ Ето, аз съм близо до върха. Бързо ли ще мине? Или бавно?

Приск и Максим прекараха вечерта с мен. Говорихме за философия. Никой не отвори дума за военното положение и така за няколко часа можах да забравя, че боговете са ме изоставили. Но защо ме обхващат такива мисли? Само защото персийците са опожарили околностите? Или поради измяната на Прокопий, която не ме изненадва? Въпреки че положението не е толкова лошо, колкото ми се струва, фактът, че съм изпълнен с тежки предчувствия, показва волята на боговете.

Максим искаше да остане, след като Приск си тръгна, но аз го отпратих, като се извиних, че съм уморен. Подозирам дори и него. Защо да не се присъедини към Виктор? Всички знаят, че се вслушвам в съветите му, и сигурно всеки може да го купи, ако плати достатъчно. Но това е вече лудост. Много естествено, че Максим ми е верен. Той няма друг избор. Ако не съм аз, който го покровителствува, християните ще му вземат главата. Трябва да прогоня тези черни мисли, иначе ще се побъркам като онези императори, у които страхът пред дългата нощ на смъртта е убивал всяка радост от късия ден на живота. Все още съм жив, все още император, все още завоевател на Персия.

Утре тръгваме обратно. Издадох заповедта днес при залез-слънце. Войниците ликуваха. Те не знаят колко дълъг път трябва да изминем до Кордуене. Знаят само, че напущаме Персия. Аз пък зная това, което ми разкри богинята Кибела: че Александър е превъплътен в мен. Но аз не изпълних волята нито на Кибела, нито на Александър. Той отново е само дух, а аз съм нищо. Трябваше да приема договора, който Сапор ми предлагаше. Сега, когато се оттегляме, условията ще бъдат по-лоши.

Приск:Макар че познавах Юлиан добре, не ми и минаваше през ум, че е бил толкова отчаян по това време. Изтощеният човек, който е надраскал тези редове в дневника, и веселият горд пълководец, с когото Максим и аз обикновено вечеряхме, са съвсем различни хора. Знаехме естествено, че е загрижен. Но той никога не е издавал пред нас този болезнен страх от покушение, за който говори в дневника си. Понякога казваше на шега, че ако следващият император бъде християнин, надявал се Виктор да бъде неговият наследник, защото вътре в една година милиони хора щели да се отрекат от християнството и да прегърнат елинската религия. Но само толкова. Говореше както винаги — бързо, с жар, до късно през нощта, четеше ни на глас от класиците, караше се с мен за смисъла на Платон и закачаше Максим за невежеството му в областта на литературата. Понеже великият магьосник винаги беше в толкова близка връзка с боговете, той рядко благоволяваше да прочете какво са писали онези, които само са се опитвали да отгатнат великите тайни — за него тези тайни бяха разкрити.

На 15 юни Юлиан даде заповед войската да тръгне на север в посока на Кордуене и Армения, следвайки река Тигър. Дори Ормизда разбра, че никога няма да стане велик цар на Персия.

Призори на 16 юни вдигнахме лагера. Юлиан ме повика да яздя до него. Докато, не прочетох дневника, не си давах сметка колко умело играеше ролята си. Този ден той беше жизненият, легендарен герой, с изрусели от слънцето коса и брада, изгорели ръце и крака, с ясно и безгрижно детско лице. Дори носът му вече не се белеше и главата му изглеждаше като изваяна от африканско дърво. Всички бяхме почернели с изключение на галите — те ставаха червени от палещото слънце и си оставаха така. Мнозина от тях получиха слънчев удар.

Както яздехме между опожарените хълмове, Юлиан изглеждаше необичайно бодър и весел.

— Доста нещо свършихме. Походът беше успешен, макар че не постигнах точно каквото исках.

— Защото Ормизда не стана велик цар ли?

— Да — отвърна той, без да даде повече обяснения.

Трибунът Валент ни прекъсна. Спомням си, че това бе вторият и последен път, когато го видях в Персия. Доста хубав човек беше, но доста нечистоплътен, дори за военен. Той беше особено смутен в присъствието на Юлиан.

— Августе, съгледвачите съобщават, че към нас идва войска от север.

Юлиан пришпори коня си и препусна в лек галоп надолу по пътя, за да излезе пред челната колона, която беше на около две мили. След половин час небето потъмня от облаци прах. Бързо се разнесе слух: идва Прокопий. Но Юлиан не искаше да рискува. Веднага спряхме и изградихме укрепен лагер с три реда щитове, наредени около нас. Така чакахме да видим дали ще се зададе войската на Прокопий или конницата на Сапор.