Гор Видал - Юлиан

Още не мога да повярвам, че всичко е свършено. Нашата войска е непокътната. Персийците са разбити. Ако Хелиос сега ме изостави, никой няма да възстанови култа му.

Но това е лудост. Защо това неочаквано отчаяние? Защо да умра сега, на върха на славата си, когато съм на… трябва да пресметна… на тридесет и две години.

Следобед. Все още сме на стан. Припасите ни се привършват. Никаква вест от Прокопий. Вчера и днес ни нападна персийска конница. Навлизат в окрайнината на лагера и изчезват, щом вдигнем войската по тревога. Този начин на воюване влияе много лошо на войниците. Скоро трябва да реша какво да предприема. Ежедневно правя жертвоприношения. Знаменията не са добри. Авгурите са смутени. Искам да арестувам Виктор. Салуций смята, че трябва да почакам.

Тази заран по време на военния съвет се вдигна голяма глъчка пред палатката ми. Чух началника на стражата ми да вика: „Назад, назад.“

Излязох навън. Около хиляда души, повечето азиатци, бяха заобиколили палатката. Молеха ме да ги поведа към домовете им през Асирия. Явно бяха подучени. Викаха, вайкаха се, ридаеха и заплашваха. Едва след няколко минути успях да ги накарам да млъкнат.

— Ще си тръгнем само когато свършим работата си тук — казах им аз. Чуха се подигравателни подвиквания. Аз се престорих, че не ги чувам. — Когато си тръгнем, няма да вземем пътя, по който дойдохме. Вашият началник Виктор ще ви обясни защо.

Тази иронична шега бе добър ход. Сега Виктор трябваше да успокоява войниците, които сам бе подстрекавал. Той го стори много умело, като обясни защо не можем да вървим по Ефрат. Беше убедителен и войниците го слушаха внимателно. Когато той завърши словото си, аз ги уверих, че не по-малко от тях жадувам да избягна всякакви рискове. Щом дойде време, ще тръгнем. А дотогава — казах — те не бива да вярват на слуховете, пускани от персийците, които се разнасят из стана. Войниците се разотидоха. Обърнах се към Виктор.

— По този начин няма да ми наложиш волята си — казах аз натъртено.

— Но, августе…

Аз го прекъснах и го отпратих. Вече е предупреден.

После говорих поотделно с всички членове на съвета. Повечето са ми верни. Например Йовиан, който седеше на едно сгъваемо столче (туниката му беше мокра от пот, а лицето — цяло червено от виното и жегата), отговори:

— Както заповяда августът. — Гласът му е дълбок и някак си прегракнал от силните германски напитки, които му изгарят гърлото.

— Дори ако наредя да потеглим на юг?

Йовиан се размърда неспокойно.

— Далече е, но ако августът заповяда…

— Не, няма да заповядам. Не сега.

Той въздъхна с облекчение.

— Значи скоро ще си тръгнем обратно, нали? — Не отвърнах нищо. — Защото колкото по-дълго стоим тук, толкова по-трудно ще става. Пък и жега, и персийците…

— Персийците са разбити.

— Но великият цар има още много войници и това е негова земя, не наша.

— Половината от нея е наша по силата на оръжието.

— Да, господарю, но можем ли да я задържим? Аз съм на мнение да се изтеглим. Казват, че заедно с персийците препускат и демони, особено нощем.

Едва не се изсмях в лицето на този глупак. Но вместо това му препоръчах:

— Моли се на твоя богочовек да ги прогони.

— Ако около нас витаят демони, то е, защото Христос повелява тъй.

Усмихнах се и казах:

— Аз предпочитам бог, който пази онези, които го почитат.

— Не разбирам от тези неща, августе, но казвам, че е най-добре да се споразумеем с персийците и да се махнем от тази страна. Не че аз ще реша този въпрос…

— Не, не си ти, който ще реши въпроса, но ще имам предвид твоя съвет. — Освободих Йовиан още по-потиснат отпреди.

След малко ще направя жертвоприношение.

Мастара предрича, че каквото и да предприема, големи беди ще ни сполетят. Принесох жертви вчера и тази сутрин също. Небесата все още не дават никакъв знак. Боговете мълчат. Повече от час се молих на Хелиос. Гледах право в него, просто ме ослепи. Нищо. Прегрешил съм. Но как? Не мога да повярвам, че небесата са се обърнали срещу мене само защото се разгневих на бога на войната. Кой друг освен мен ще извърши делото им?

Невита ми съобщава, че сред азиатските войски вече се говори за моя наследник, „който ще ги спаси“. Но, изглежда, никой не се ползува с подкрепата на цялата войска. Следват Виктор, но не го обичат. Аринтей? Император? Никога. Дори неговите войници не биха го приели. Салуций? Той ми е верен и все пак… Станал съм подозрителен. Започвам да приличам на Констанций. Навсякъде виждам измяна. За пръв път се страхувам да не ми забият кама в гърба някоя нощ. Накарах Калист да спи на земята до леглото ми, докато глухонемият остава буден почти цялата нощ, дебнейки да не се мерне на входа сянката на платения убиец. Никога не съм вярвал, че мога да стигна дотам. Никога не съм се боял от смъртта на бойното поле и никога не вярвах, че ще се боя от убийство. Но сега се страхувам. Трудно ми е да заспя. И когато спя, сънувам смъртта си — внезапна, насилствена, черна смърт. Какво съм сгрешил?