Гор Видал - Юлиан

— Щом веднъж тази „грешка“ е сторена, какъв смисъл има да минем от една опустошена област в друга, също така опустошена област?

— Защото, августе, още има някои места, които не сме опустошили. Ще можем да се продоволствуваме по пътя. Може също да използуваме онези крепости, които завладяхме…

— И които изгорихме. Не, комите, тези крепости не могат да ни послужат и ти добре го знаеш. Затова пак ще попитам: защо препоръчваш да се върнем по пътя, по който дойдохме?

— Защото познаваме дози край. Все някак ще преживеем. Войниците ще бъдат по-уверени в себе си.

— Мога ли да кажа мнението си? — Ормизда беше престанал да се държи като велик цар и пак беше станал гръцки царедворец, а това беше лош знак. Войската не може да се върне нагоре по Ефрат, тъй като вече нямаме кораби и не можем да построим мостове.

— Може да използуваме корабите, които запазихме — рече Виктор. Този път му отговори Салуций:

— Дванадесет кораба не стигат, за да преминем река като Тигър. Щем не щем, принудени сме да останем на този бряг на реката. Ако си тръгнем обратно, трябва да следваме пътя през Кордуене.

— Не можем ли да се сдобием с кораби от персийците? — внезапно попита Дагалайф. — По речните пристанища трябва да има стотици кораби.

— Персийците ще ги изгорят, преди ние да турим ръка на тях — рече Ормизда.

— Проучих въпроса — започна Салуций с тон, сякаш се намира в Константинопол, седнал удобно на преторианското си кресло и заобиколен от писари, а не се поти от жега в задушната палатка с глава, увита в кърпа. — Изглежда, че корабите на персийците, доколкото ги имат, са твърде далеч. Ако имахме материал, бихме могли да построим нови.

Ормизда приключи въпроса:

— Дори да преминем Тигър, ще се натъкнем на същите трудности, които срещаме тук. Сапор е решил да ни изгони от страната си с глад, та ако ще и цяла Персия да опожари. Освен това в Месопотамия сега започва дъждовният сезон. Снеговете се топят в планината. Пътят, по който дойдохме от Ктесифон, сега е блато. Там гъмжи от насекоми, които причиняват треска. Но естествено ние ще минем, откъдето заповяда императорът.

— Всички ние ще изпълним заповедта му — рече Виктор, — но какъв е неговият план?

Погледнах ясните очи на моя враг и разбрах, че възнамерява да ме убие. Още от самото начало знаех това.

— Императорът възнамерява да обсъди всички възможности — отговорих спокойно аз, — преди да вземе решение. Той също така напомня на съвета, че нямаме известия от Прокопий. Освен това има слухове, че той е на път за тук. Ако пристигне, ще обсадим Ктесифон.

— А отде ще вземем храна? — обади се предизвикателно Виктор.

— Прокопий ще докара припаси. Освен това, движейки се насам, той ще отвори съобщителна линия в нашата провинция Кордуене. Тя е само на триста мили оттук. Ако дойде Прокопий, няма защо да се тревожим за продоволствие.

— А ако не дойде? — Виктор се наведе напред, подобно на куче, което е подушило дирята на плячката си.

— Тогава ще бъдем в същото положение, в което сме сега. Изглежда, всички сме съгласни, че не можем да се върнем по пътя, по който дойдохме.

— Защото корабите са изгорени.

Това беше прекалено. Обърнах се към Виктор:

— Комите, няма да се обаждаш вече, докато не ти разреша. — Виктор премига, сякаш нещо го бе ударило по главата, и се дръпна назад.

— Винаги може да се опитаме да тръгнем на север през пустинята — продължих аз, — но преходът ни до Кордуене няма да бъде лек. — Видях, че Ормизда иска да вземе думата и му кимнах.

— Августът трябва да знае, че няма карти на тези области. Ще трябва да вземем водачи. А на тях не може винаги да се разчита.

— Не може ли да следваме течението на Тигър? — каза Дагалайф, като си вееше с едно палмово листо.

— Няма да е лесно — рече Ормизда. — Има много силни крепости по реката…

— При това ние тогава ще бъдем отстъпваща войска, а не завоеватели. Няма да можем да обсаждаме градовете. — Замълчах за момент, за да се запечата това в съзнанието им. Досега никой не бе споменавал, че е възможно да бъдем победени. Та ние разбихме войската на великия цар. Половина Персия е в наши ръце. И въпреки това трябва да говорим за отстъпление, защото няколко фанатични персийци изгориха нивите и ни оставиха без храна. Това е истинска трагедия. Трябваше да предвидя тази възможност. Вината е моя. Трудно е да се повярва, че без да изгубя нито една битка, мога толкова бързо да престана да бъда завоевател и да се превърна в главатар на изплашена тълпа хора, които единствено искат да се приберат у дома колкото се може по-скоро. Дали това не е възмездие за гневните думи, които казах на Арес по време на жертвоприношението пред Ктесифон?