Гор Видал - Юлиан

— Не, не съм аз. — Опитах се да измисля някаква шега, но нищо не ми идваше на ума.

— Няма да излезе император от теб — рече той шеговито. Отново стана истинският Юлиан. Продължавахме да яздим. Пред нас и зад нас безкрайна колона се извиваше през блесналата на слънцето равнина, чиито избуяли ниви обещаваха богата жътва.

Салуций, с глава, покрита с кърпа, се доближи до нас.

— Погледни! Ето класическия римски консул — закачи го Юлиан.

Въпреки всичката си интелигентност Салуций нямаше чувство за хумор. Той най-сериозно ни обясни защо не можел да носи шлем на слънцето — от жегата челото му се изприщвало. След това подаде на Юлиан писмо.

— От Константинополския сенат — рече той. — Поздравления за победата ти.

— Твърде рано — въздъхна Юлиан, като му върна писмото. Спомням си как слънцето освети ръката му и русите косми блеснаха на изгорялата кожа. Също така забелязах колко са големи ноктите му (откакто вече не ги гризеше както преди). Странно е с каква яснота си спомням формата на ръката му, зърната за миг преди много години; а съм забравил толкова действително важни неща!

Полунощ: огън. Окопи.

Приск:Същата нощ персийците запалиха реколтата. Мили наоколо всичко гореше: ниви, лозя, градини, села. Нощта стана светла като ден. Въпреки че Юлиан нареди да се изкопаят защитни ровове около нашия стан, доста палатки и няколко коли изгоряха.

Пожарите продължиха три дни и три нощи. Когато помисля за онези дни в Персия, винаги виждам тези пожари, усещам миризмата на пушек, спомням си страшния пек на блесналото слънце и пламналата околност. За щастие в стана имаше извори и можехме да се снабдяваме с достатъчно вода. Имахме също така храна за около седмица; но след това ни чакаше глад. Докъдето стигаше окото, всичко беше черна пустиня, нищо зелено не беше оцеляло.

Сега живеех в една палатка с Анатолий. Това означаваше, че бях по-близко до Юлиан и военачалниците. Обикновено се държах настрана, защото политиката винаги ме е отегчавала, но сега живо се интересувах от всичко, което ставаше. Всички се интересувахме — касаеше се за живота ни. Очевидно всеки от нас имаше някакъв план как да се спасим освен императора.

Сега войската беше разделена почти наравно на елинисти и християни, на европейци и азиатци, едните готови да следват Юлиан, другите — Виктор. Юлиан, разбира се, беше по-силен просто защото неговите привърженици бяха най-добрите войници. Но с всеки ден, прекаран в тази изгорена пустош, поддръжниците на Виктор ставаха все по-многобройни и настояваха императорът да предприеме нещо. А Юлиан изобщо с нищо не показваше какво възнамерява да прави. Ако не беше този дневник, изобщо нямаше да знаем какво е имал наум.

Призори персийска конница нападна обоза ни. Няколко персийци бяха убити, ние не дадохме жертви. Сигурно ще последват още такива нападения.

На обед се молих на Хелиос. Принесох в жертва един бял бик. Поличбите бяха неясни. Какво да се прави? На военния съвет следобед остро спречкване с Виктор. В палатката беше нетърпимо задушно. Никой не носеше броня. Военачалниците ми бяха седнали около мен на столчета. При краката ми седеше глухонемият. Той ме наблюдава с внимателния любещ поглед на вярно куче. По израза на очите ми разбира, че съм жаден, и ми донася вода.

Едва поздравих съвета и Виктор започна:

— Августе, трябва да се върнем през Асирия по пътя, по който дойдохме.

Аринтей незабавно се съгласи с него. Останалите чакаха да чуят какво ще кажа аз.

— Тази възможност винаги съществува. Разбира се, съществува такава възможност. — Възприех маниера на Мардоний — вбесяващо разумен, но все пак уклончив. — Но най-напред, комите, може би ще бъде добре да ни обясниш, първо — защо трябва да се връщаме и, второ — защо избираш този път.

Повече от всякога Виктор имаше вид на буен селски хлапак, който се опитва да се овладее пред учителя си.

— Първо, както е известно на императора, скоро ще останем без храна. Съгледвачите ми донасят, че на двадесет мили на юг и на изток има само пепелища. На север е пустинята. Остава ни единствено пътят на запад, откъдето дойдохме.

— Но забравяш ли, че ние самите опожарихме нивите около Ктесифон?

— Да, извършихме тази грешка, но…

Невита издаде заканителен звук като бик, който се готви да налети на врага си. Никой няма право да обвинява императора в грешка. Но аз дадох знак на Невита да мълчи. Опитах се да придам дружелюбна нотка на гласа си.