Гор Видал - Юлиан

Посланикът ми прочете проекта на евентуалния договор. Благодарих му. Сетне казах на Ормизда да заведе посланиците в палатката на Анатолий, която е до моята. Ще чакат там, докато си приготвя отговора. Ормизда искаше да остане при мен и да ми говори, но го накарах да отиде с тях. Той още не е велик цар.

Седя на леглото си. Договорът е пред мен: два свитъка, един на гръцки и един на персийски. Поставих ги един до друг на лъвската кожа. Как да постъпя? Ако приема условията на Сапор, очаква ме голям триумф. Ако остана, не мога да имам пълна сигурност в успеха на една обсада на Ктесифон. Тази обсада положително би взела много време; може би една година. А аз не мога да отсъствувам от Константинопол толкова дълго време. Днес персийската войска не представлява опасност за нас, но знае ли човек каква войска би могъл да изкара Сапор на бойното поле идущата седмица, идущия месец?

В крайна сметка всичко зависи от Прокопий. Той е на север, при Безабде в Кордуене. Поне така казват. От него не съм получавал пряко известие.

Максим беше блестящ. Както винаги, той веднага навлезе в същината на въпроса.

— Този договор е победа: една провинция спечелена, мир осигурен поне за…

— … едно десетилетие.

— Може би повече. Амида изградена отново. Цяло състояние в злато. Малко императори са постигали толкова много. Но всъщност… — Той ме погледна замислено. — Само за да спечелим половин провинция ли дойдохме толкова далече? Или за да завоюваме половината от света? — Той спря. Аз чаках. Като истински философ той обърна въпроса и го разгледа първо от една страна, после от друга.

— Не може да се отрече, че това е отличен договор, за по-добър никой друг не би могъл дори да мечтае… освен ние, които знаем неща, неизвестни на всички останали. Самата Кибела ти обеща победа. Ти си Александър, преродил се отново и поставен на земята, за да завладееш Азия. Ти нямаш избор.

Максим е прав. Беговете не са ме докарали чак дотук само за да се върна, като че ли съм някой сарацински вожд, който напада границата. Аз ще отхвърля договора на Сапор и ще започна обсадата на Ктесифон. Щом пристигне Прокопий, ще мога свободно да издам заповед за поход право срещу утринното слънце. Да, до дома на самия Хелиос, бащата, от когото произлизам и при когото трябва да се завърна, увенчан със слава.

Приск:Чувал ли си някога подобни глупости? Само да бях знаел! Но никой от нас не знаеше какво крои Максим, макар непрекъснато да правеше намеци за „нашите планове“. Но тъй като въобще не ги разкриха, всички бяхме в неведение. Когато из стана се разнесе слухът, че Сапор е поискал мир, Юлиан твърдо отрече, че е имало посланици и ние му повярвахме. Положителен съм, че ако военачалниците знаеха условията на договора, те щяха да принудят Юлиан да приеме. Но Юлиан и Максим лъжеха, както лъжеше и Ормизда, който не желаеше да изгуби последната си надежда да царува в Персия. И тримата искаха войната да продължи.

От момента на това решение може да се проследи упадъкът на Юлиан. Нищо вече не му вървеше. Поглеждайки назад, виждам, че действията му наистина бяха действия на луд човек. Но тъй като по онова време имаше напълно нормален вид, никой от нас не се съмняваше, че заповедите му са разумни, нито пък смяташе, че в делата му има нещо необичайно. Просто предполагахме, че има сведения, които не са ни известни. Пък и до последния ден всички негови начинания се бяха оказали сполучливи. Въпреки това военачалниците гледаха все по-критично на него. Измяната се чувствуваше във въздуха.

Полунощ е. Глухонемият седи с кръстосани крака до стола ми и свири на персийски инструмент, много подобен на лютня. Мелодията е странна, но приятна. Калист поставя бронята ми на една стойка до леглото. Ормизда току-що си отиде. Доволен е от решението ми, но аз съм някак си смутен. За първи път военачалниците ми не са съгласни с моето мнение. И най-лошото е, че не мога да им обясня откъде зная, че пътят, който поемам, е правилният. Тази вечер на военния съвет Виктор открито ме предизвика.

— Августе, нямаме сили за дълга обсада. Нито пък имаме достатъчно припаси. Много са ранените ни. — Той пипна превързаното си рамо.

— А и няма надежда да получим подкрепления. — Аринтей винаги поддържа Виктор.

— Ще пристигнат войските на Прокопий и Себастиан — рече Ормизда. Той беше седнал вдясно от мен пред масата, върху която бяхме разгърнали единствената ни карта на Персия. Досега тази карта се бе оказала съвсем объркана.