Гор Видал - Юлиан

Приск:С това дневникът свършва, прекъснат от съня, а после от смъртта.

Приск:На следната заран Юлиан издаде заповед да се отправим на запад към Тигър. Намирахме се в гола суха местност — само пясък и камъни. Бавно движещата се колона вдигаше облаци от бял, задушлив прах. Наближавахме редица ниски хълмове, където ни чакаха персийците, прилични на скорпиони сред скалите.

Юлиан вървеше отпред. Не носеше броня. Слугата му още не беше поправил каишките.

— Няма значение — рече той. Както всички ние и той бе плувнал в пот, макар че едва се зазоряваше. Мухи кацаха навсякъде, дори по очите и устните ни. Повечето от нас страдаха от дизентерия. Но въпреки жегата и трудностите Юлиан беше в най-добро разположение на духа. Поне си беше намерил благоприятно тълкуване на съня.

— Няма съмнение, че Геният на Рим ме напусна. Това не може да се оспорва. Но той излезе през входа на палатката, който гледа на запад. Това означава, че походът ни е свършен и ние трябва да се върнем у дома.

— Но ти каза, че лицето му било тъжно.

— И на мен ми става тъжно, когато си помисля какво можехме да постигнем тук. Въпреки това…

Както говорехме, от време на време при него идваха пратеници. Персийците били забелязани в долината пред нас. Схватки по левия фланг. Комит Виктор се бои, че ще последва нападение.

— Няма да има нападение — рече Юлиан. — Няма вече да влязат в бой с нас; ще ни безпокоят, но нищо повече. — Той бързо се разпореди: левият фланг да се подсили, сарацините да идат отзад, да успокоят комит Виктор. Неочаквано пристигна пратеник от Аринтей: персийската конница напада ариергарда. Юлиан веднага обърна коня си и препусна назад, последван от Калист.

Около половин час след като Юлиан ни остави, челната колона беше обстреляна от персийски стрелци, скрити между скалите вдясно от пътя. Невита построи войниците в боен ред, аз бързо се оттеглих в центъра при „нестроевите“. При обоза заварих Максим да си сресва брадата — не знаеше, че сме нападнати. Когато му разказах какво става, ни най-малко не се разтревожи.

— Няма да има повече битки — рече той, повтаряйки думите на Юлиан, — само дребни схватки. Няма от какво да се боим.

Но Анатолий се сепна, като чу новините.

— Трябва да отида при тертианците. Те разчитат на мен.

И това смешно пълничко човече, което единствено се държеше на коня си поради тежестта на бронята и оръжието си, потегли напред. Би трябвало да отбележа, че когато, пътуваш с главните сили на войската, а ариергардът се намира на десет мили зад челната колона, може да се завърже голямо сражение и ти да не чуеш нищо. Максим и аз се разположихме удобно между колите, като че ли не бяхме на бойното поле в Персия, а мирно пътувахме от Сирмиум за Атина.

Ето какво се случило с Юлиан. Както препускал към ариергарда, той бил спрян от втори вестоносец, който му съобщил, че и авангардът ни е нападнат. Юлиан се върнал към челната колона. Бил изминал половин миля, когато персийците нападнали главните сили. Слонове, конница и стрелци връхлетели така неочаквано и стремително от хълма, че левият ни фланг се огънал. Юлиан веднага влязъл в боя, защитен само от щита си. Той увлякъл войниците след себе си, които се нахвърлили върху персийците. С брадви и мечове започнали да секат хоботите и краката на слоновете.

Персийците побягнали. Юлиан препуснал след тях, като дал знак на личната си стража да го последва. Изведнъж той и Калист се озовали сред безредно отстъпващите персийци. За съвсем кратко време и двамата изчезнали от погледа. Най-сетне, когато и последните персийци се пръснали, Юлиан се показал наново. Той се върнал при личната си стража и войниците, виждайки с облекчение, че е останал невредим, го посрещнали с възторжени викове. Чак когато дошъл съвсем близо, те забелязали, че от дясната му страна под ребрата стърчало копие.

— Дребна работа — казал Юлиан. Но когато се опитал да го измъкне, той изохкал, защото острието било наточено като бръснач и порязало пръстите му. Разказаха ми, че след това останал за миг неподвижен, вперил поглед право пред себе си. После изведнъж плиснал шепа от собствената си кръв срещу слънцето.

— Дребна работа — отново казал той и паднал по очи.

Отнесли го на носилка до палатката му. По негово настояване бил напълно покрит с наметалото на един конник, за да не се разбере, че императорът е ранен.

Когато видях носилката да идва към палатката, през главата ми мина нелепа мисъл: „Убили са елен и сега го носят за вечеря.“