Гор Видал - Юлиан

Бледа усмивка се появи на Юлиановото лице:

— Утре този възрастен човек едва ще ходи. Целият ще се е схванал.

— Дори сега едва се движа — поде шеговития тон Салуций.

Неочаквано Юлиан бързо пое дъх. Хвана се за гърдите, като че ли гръдният му кош щеше да се пръсне. Целият се изпоти. Коремните му мускули се сгърчиха от болка.

— Хелиос — прошепна той. След това попита: — Къде сме? Как се казва това място?

Отвърна му Максим:

— Фригия.

— Значи се сбъдна — промълви унило Юлиан.

Между другото винаги много съм искал да разбера дали тази част от пустинята действително се казваше Фригия или не. Познавайки Максим, предполагам, че той излъга. В края на краищата касаеше се за славата му на пророк. Но каквато и да е истината, историята днес казва, че император Юлиан е убит във Фригия, както Максим и Созипатра предрекоха.

Юлиан се обърна към лекарите:

— Скоро ли ще умра?

— Не знаем, господарю. Пронизан е черният дроб. Няколко часа…

Калист зарида. Невита ту стискаше, ту разтваряше едрите си юмруци, като че ли бе готов да смаже самата костелива смърт. Салуций седеше уморен на стола, изтощен от дългото сражение.

— И така, днес за последен път жив видях слънцето. — Гласът му съвсем не беше разчувствуван. — Трябваше да принеса жертва. Сега, разбира се, аз съм жертвата.

— Августе — каза Салуций настойчиво, — трябва да определиш кой ще те наследи. Кой ще бъде наш император, когато боговете те повикат?

Юлиан не отговори. За миг изглеждаше, като че ли не бе чул въпроса. След това каза:

— Трябва да добавя някои неща към завещанието си, да направя някои завети. Прати да извикат Анатолий.

— Той е щастлив, господарю! — отвърна Салуций.

Това е класическият израз, който означава, че еди-кой си е загинал достойно в битка. Тази вест ме разстрои напълно.

Юлиан се сепна.

— Анатолий е убит? — Очите му се просълзиха. После се изсмя. — Ето, аз умирам, а скърбя за мъртвите! Това, Приск, би трябвало да засегне твоето чувство към нелепостта. — Той пак стана делови. — В Константинопол съм оставил завещание, Салуций, ти знаеш къде се намира. Погрижи се да бъде зачетено. Невита, свикай военачалниците. Максим, извикай приятелите ми! Готов съм да се сбогуваме. — Той се захили и изведнъж пак заприлича на ученик. — Нали знаете, повечето императори са умирали бързо и не са могли да подготвят последната си реч, а онези, които са имали достатъчно време, са разочаровали всички. Веспасиан казал една плоска шега: „Бре — казал той, — изглежда, че се превръщам в бог.“ Октавиан говорел несвързано. Адриан говорел за астрономия. Никой не се е възползувал от благоприятния случай. Но аз смятам да направя изключение.

Юлиан кимна на Калист, който му донесе малко сандъче. Той извади един свитък от него.

— Както винаги боговете са били благосклонни към мен. Ще умра по начин, по който друг не е умирал. Ще бъда първият император, който ще произнесе добре съчинена (ако мога сам аз да я окачествя) прощална реч. — Той ми се усмихна. — Да, съчиних речта още в Антиохия. Просто да я имам за всеки случай. Така че каквото и да стане, каквото и да говорят за мен, никога не ще забравят сбогуването ми.

Той говореше за себе си с такава тънка ирония, че дори Салуций се усмихна и каза:

— Ти надмина и Марк Аврелий.

— Благодаря — каза Юлиан, след това затвори очи и зачака. За няколко минути палатката се изпълни с приятели, жреци и пълководци. Почти като че ли се бяха наговорили, азиатските пълководци застанаха на едната страна на леглото, докато европейците се наредиха от другата.

Когато всички се събраха, Юлиан даде знак на един от лекарите да му помогне да се поизправи; това усилие му причини значителна болка. Задъхан, той нареди на Калист да запали още лампи, като отново се обърна към мене:

— Накрая, Приск, може да си позволим малко разсипничество.

Аз изобщо не се сетих какво да отговоря.

Юлиан разви свитъка.

— Приятели — започна той и се огледа. Виктор не мръдна, когато погледът му се спря на него. — Приятели — повтори той и започна да чете бързо, сякаш се боеше, че няма да смогне да стигне до края. — Напускам този свят твърде навреме и със задоволство връщам този живот на създателя, по негово искане, както всеки честен човек посреща задълженията си, когато дойде време да ги плати. Нито тъгувам, както някои биха помислили — той още веднъж се спря и огледа лицата на военачалниците, които изглеждаха фантастично разкривени в неравната светлина на лампите, — да, нито тъгувам — той странно натърти тази дума — при мисълта, че ви напускам. — Той се върна към текста. — Защото от философията научих, че душата е по-щастлива от тялото и затова, когато по-добрата част от нас се откъсва от по-лошата, човек трябва да се радва, а не да скърби. Нито пък трябва да забравяме, че на най-великите хора боговете даряват смъртта като върховна награда. Уверен съм, че този дар ми се поднася, за да не отстъпя пред известни трудности и да не понеса един ден позора на поражението. В края на краищата скръбта може да победи само слабостта, тя бяга пред силата. Не съжалявам за нищо сторено от мене. Не ме измъчват угризения за големи злодеяния. Както преди да бъда издигнат до принципата, така и след това, запазих собствената си дарена от бога душа и не я опетних с никакво тежко престъпление или поне така ми се струва. Не проявих крайности при управлението на империята. Водех война и сключвах мир само след дълго обмисляне, като съзнавах, че успехът и грижливата подготовка не вървят непременно ръка за ръка, тъй като боговете имат последната дума и те определят крайния изход на нашите начинания. И все пак, вярвайки, че целта на справедливото управление е благоденствието на народа и сигурността на държавата, аз винаги, както знаете, съм бил склонен към мирно разрешение на въпросите, като никога не съм се отдавал на онази невъздържаност, която похабява делата и благодеянията ни. — Той спря. Няколко пъти вдъхна дълбоко, сякаш не му достигаше въздух.