Гор Видал - Юлиан

Най-сетне Юлиан отвори очи.

— Вода — прошепна той. Калист му държеше главата, докато той пиеше. Този път лекарите му позволиха да пие колкото иска. След като пресуши купата, той се обърна към мене и Максим, сякаш току-що се беше сетил за нещо особено интересно и искаше да ни го каже.

— Да, Юлиане — наведе се към него Максим. — Кажи.

Но като че ли Юлиан се отказа от намерението си. Поклати глава. Затвори очи. Окашля се съвсем естествено и издъхна. Като почувствува как тялото се отпусна в ръцете му, Калист изпищя и отскочи настрани. Трупът падна тежко на постелките. Една изгоряла безжизнена ръка провисна от леглото. Сега цялата лъвска кожа беше напоена с кръв. „Никой вече не ще може да я използува“ — помислих си аз във вцепенението си, когато лекарят каза:

— Императорът е мъртъв.

Калист заплака. До леглото глухонемият виеше като животно. Максим затвори очи сякаш от силна болка. Нямаше нужда да прибягва до пророческите си дарби, за да прозре бъдещето и да разбере, че дните на величието му бяха отминали.

Изпратих Калист да извика Салуций. Докато чакахме, лекарите извадиха острието на копието от тялото. Поисках да го видя. Разглеждах го, когато Салуций пристигна. Той хвърли бегъл поглед към тялото, след това нареди на Калист:

— Кажи на членовете на военния съвет да се съберат веднага.

Максим внезапно извика високо и напевно и бързо изтича навън. По-късно ми разправи, че видял духовете на Юлиан и Александър да се прегръщат във въздуха над пръстения под на палатката. Той бил възхитен от тази гледка.

След като покриха тялото с една мантия, лекарите излязоха заедно с глухонемия, когото никой не видя повече. В палатката останахме само Салуций и аз.

Все още държах върха на копието. Показах му го.

— Това го уби — рекох аз.

— Да, зная.

— Копието е римско — добавих аз.

— И това също ми е известно.

Спогледахме се.

— Кой го уби? — попитах. Но Салуций не отвърна. Той вдигна завесата на входа на палатката. Навън военачалниците се събираха под светлината на десетина факли, които бързо се топяха от топлия вятър. Смолистият дим дразнеше очите ми. Салуций тръгваше към тях, когато аз го попитах:

— Знаеше ли Юлиан, че копието е римско?

Салуций повдигна рамене.

— Възможно ли е да не е знаел? — Той излезе и пусна завесата, която се затвори след него.

Погледнах към тялото, изпънато на леглото. Беше покрито с пурпурна мантия и само един кафяв крак се подаваше навън. Оправих плаща и без да искам, докоснах тялото — още беше топло. Дръпнах се рязко подобно на кон, който се е уплашил от някаква сянка на пътя.

След това отворих кутията, от която Юлиан бе извадил предсмъртната си реч. Както предполагах, съчинението и дневникът бяха там. Аз ги откраднах.

Какво друго има да се каже? Съветът тази нощ бе бурен. Виктор и Аринтей настояваха императорът да бъде от Изтока. Невита и Дагалайф искаха император от Запада. Споразумяха се да изберат Салуций. Но той не прие. Салуций е единственият човек, който беше искрен, когато казваше, че не желае императорска корона.

Когато Амиан настоя Салуций поне да изведе войската от Персия, той със същата твърдост отказа. Нямало да поеме командуването независимо от обстоятелствата. Стигнали до безизходица, двете партии се съгласили да се съберат отново на следния ден.

През нощта Виктор се заловил да подготви избора. Съзнавайки, че няма изгледи сам да стане император, той решил да постави на престола човек, който ще изпълнява волята му. Спрял се на Йовиан. Призори на 27 юни Виктор напил офицерите от личната стража на Юлиан и след това ги подучил да обявят своя началник Йовиан за император. На разсъмване изплашеният Йовиан бил доведен пред събранието от стотина млади трибуни с извадени мечове. С това фактически цялата работа беше свършена. За да избегнем кръвопролития и гражданска война, всички дадохме клетва за вярност на Йовиан. След това новият император и стражата му минаха в церемониален марш през лагера. Когато чуха възгласите „Йовиан Август“, войниците най-напред помислиха, че се вика „Юлиан Август“, и бурно изразиха радостта си от чудотворното му изцеление. Но виковете секнаха, когато легионите видяха палячовската фигура на новия император — изплашен, със зачервени очи, изгърбен под пурпурната мантия, която никак не му отиваше и го правеше да прилича на някаква рядка африканска птица.

Същия ден аз погребах нещастния Анатолий. Намерих го на дъното на един дълбок стръмен дол. До днес не ми е давало сърце да кажа някому, че той не бе убит от персийците. Конят му го хвърлил и той си счупил гръбнака. Лош ездач беше, но много приятен събеседник. Задържах дъската му за дама, която естествено загубих по пътя от Антиохия за Атина. Нищо не мога да запазя! Какво да се прави…