Гор Видал - Юлиан

След отегчително пътуване до Филипопол в компанията на бирници и дякони се отправих веднага към дома на един мой бивш ученик, който най-любезно ме покани да бъда негов гост. С това спестих доста пари, тъй като местните ханджии са известни като страшни разбойници. Единствената изгода от това, че съм преподавал цял живот (сега ми се струва цяло хилядолетие) е, че където и да отида, срещам бивши ученици, у които мога да отседна. Това ми позволява да пътувам.

Попитах моя домакин за Калист (сам аз не можех да си спомня нищо за него освен шумните му ридания край смъртния одър на Юлиан).

— Изобщо не срещам твоя Калист. — Бившият ми ученик презира по-нискостоящите от себе си. — Разправят, че бил доста богат. Има хора, които му ходят на гости, но аз не съм от тях.

— Отде е спечелил пари?

— Търговия. Дарения от императора. Минава за доста способен човек. Нали знаеш, той е родом оттук. Баща му беше роб на един мой братовчед. Върна се преди няколко години, скоро след смъртта на император Валентиниан. Говори се, че имал влиятелни приятели в двора. Но много не зная за тези неща.

Калист действително е богат — къщата му е по-обширна и по-разкошна от тази на бившия ми ученик. Икономът му — един смайващо елегантен сириец — ме въведе в къщата. Минахме през две малки дворчета и влязохме в сенчест атриум, където ме чакаше Калист. Тук бях посрещнат най-любезно от съвършено непознат човек. Не си спомням как изглеждаше Калист навремето, но днес той е представителен човек на средна възраст, който явно младее. Очевидно посвещава доста време на външния си вид: майсторски боядисана гъста коса, стройна фигура, малко прекалено изискани обноски — разбираш какво имам предвид.

— Така се радвам да те видя отново, драги ми Приск — започна той, като че ли сме най-близки приятели или най-малко равни.

Отвърнах на поздрава му с онази плаха неувереност, която бедните дължат на богатите. Той прие израза на моята почит като нещо напълно естествено. Покани ме да седна и лично наля виното — изпълни поне едно от предишните си задължения.

Известно време говорихме за общите си познати — кой е жив, кой е умрял. Повечето наши връстници бяха във втората категория. Невита, Салуций, Салуст, Йовиан, Валентиниан, Валент са покойници. Но Виктор още служи във войската в Галия, а Дагалайф в Норикум; Аринтей напоследък напуснал военната служба и се пропил; сега живеел в едно предградие на Константинопол. Заговорихме за Персия, за младините ни (собствено за мен това бяха щастливите години на зрялата ми възраст). Почетохме покойниците. После заговорихме за смъртта на Юлиан. Разправих му за плановете ти. Той не изрази никакво мнение по въпроса. Казах му, че мемоарите на Юлиан са у тебе. Калист знаел, че по онова време Юлиан пише нещо, и често се чудел какво е станало с това съчинение. Обясних му и той се усмихна.

— Освен това там беше и личният му дневник.

— Дневник ли? — Като че ли Калист се стресна.

— Да. Таен дневник, който императорът държеше в същата кутия заедно със съчинението си.

— Не знаех това.

— Разкрива много неща.

— Мога да си представя — каза Калист и се намръщи.

— Императорът знаел за заговора срещу него. Знаел дори кои са заговорниците. — Нещо в държането на Калист ме накара да пусна тази лъжа.

— Нямаше заговорници — каза ласкаво Калист — Императорът беше убит от един персийски конник.

— А защо този войник не се е явил да си получи наградата?

Калист вдигна рамене.

— Може би той самият е бил убит.

— И защо този персиец е бил въоръжен с римско копие?

— Това се случва понякога. В сражение човек често хваща първото оръжие, което му попадне. Както и да е, аз сигурно зная, понеже бях до августа и видях персиеца, който нанесе удара.

Не очаквах това. Донякъде изненадан, попитах:

— Но защо, когато Юлиан попита дали си видял кой го е ранил, ти отвърна, че не си видял нищо?

Калист ни най-малко не се смути.

— Аз действително видях един персиец — отговори той. Думите му звучаха напълно разумно и убедително. — Аз казах на августа, че видях, когато го раниха.

— Пред мене и Максим ти каза, че не си видял кой е нанесъл удара.

Калист търпеливо поклати глава.

— Много време мина оттогава. Приск. Паметта ти не е същата, каквато беше тогава.

— Намекваш, че паметта ми ми изневерява?

Той направи деликатен жест:

— Нито ти, нито аз сме съвсем млади.

Опитах друг подход:

— Несъмнено си чул слуха, според който един войник християнин убил императора.