Разбира се, нищо не видях. Различавам тъмно и светло, но не много. Донякъде още виждам с ъгъла на лявото си око и ако държа главата си изкривена под известен ъгъл, виждам достатъчно добре и мога да почета известно време; но това ми струва толкова голямо усилие, че предпочитам да прекарам дните си сред мътния подводен свят на слепите. Впечатлението ми от вътрешността на църквата бяха бледи кръгове (лицата) и тъмни колони (траурните наметала). Въздухът беше напоен с мирис на тамян и неизбежния тежък дъх на струпани хора в горещ летен ден.
Четоха се молитви, държаха се слова; но по време на службата умът ми беше другаде. Не можех да мисля за друго освен за онова рязко писмо от двореца. Не ми разрешаваха да издам ръкописа. Дори припознаването на сина ми Кимон не смекчи този жесток удар.
Седях в задушната осмоъгълна църква — олтарът от лявата ми страна и високият мраморен амвон от дясната — и изведнъж гласът на свещеника се натрапи на съзнанието ми. Както повечето слепи или почти слепи хора, аз съм особено чувствителен към гласовете на хората. Някои ми доставят радост, други (дори гласове на приятели) ме натъжават. С удоволствие забелязах, че този глас беше дълбок и плътен и в него имаше онази нотка на настойчивост и нетърпение, която винаги ми се е струвала толкова затрогваща. В момента държеше похвално слово за Мелеций. Слушах внимателно. Думите бяха изящно подбрани, изреченията изкусно построени, съдържанието — банално. Когато свещеникът завърши, аз се обърнах към Кимон и прошепнах:
— Кой беше това?
— Йоан Златоуст, новият дякон, назначен преди една седмица от Мелеций. Ти го познаваш.
— Познавам ли го?
Но службата продължи и ние млъкнахме, докато новият владика благославяше богомолците. Кой бе тоя Йоан Златоуст? Откъде го познавам? Ученик ли ми е бил? И ако е мой бивш ученик, дали ще си го спомня? Паметта ми вече не е такава, каквато беше; освен това аз съм преподавал на хиляди хора и човек не може да запомни всичките си ученици. Когато церемонията привърши, Кимон ми помогна да се изправя тъкмо когато управителят на Сирия минаваше покрай нас. Познах го по тъмната ивица на тогата му. Той се спря, когато ме забеляза.
— А, квесторе, радвам се да те видя в цъфтящо здраве.
Управителят е глупак, пълен с добри намерения.
— Старото дърво още се държи — отвърнах аз, — но не цъфти.
Той се обърна към сина ми.
— Надявам се, не е преждевременно да те поздравя за благоволението, което ти оказва императорът.
Кимон бе във възторг: той жадува за почести така, както някои хора жадуват за истината.
— Не, управителю, никак не е преждевременно. Много благодаря. Баща ми и аз така се зарадвахме на благоволението на императора.
— Кимоне, трябва да ми дадеш съвет по една работа. — Той хвана сина ми под ръка и го отведе. Останах сам сред църквата, сляп като Омир и куц като Хефест. Признавам, че за момент се ядосах. Кимон трябваше да остане при мен. Можеше да си уговори среща и да разговаря с управителя друг път. Но Кимон е адвокат и човек трябва да го разбере. Но въпреки това трудно можех да му простя, когато се озовах в Златната църква сам — нищо не виждах и едва пристъпвах. Подобно на нощна пеперуда, заслепена от дневната светлина, аз се облегнах на бастуна си и запълзях към светлото петно, което се надявах, че е входът. Едва направих крачка и една здрава ръка ме хвана под мишница.
— Благодаря — казах аз, обръщайки се към неясната фигура до мене. — Изоставили са ме, изглежда, и някой трябва да ми помогне. Нищо не виждам.
— С каквото и да ти помогна, то е нищо в сравнение с онази помощ, която ти си ми дал.
Познах гласа на Йоан Златоуст. Престорих се, че си го спомням:
— А, да, Йоан…
— Наричат ме Златоуст. Но ти ме знаеш като сина на Антуза…
Действително си спомних за сина на Антуза. Сетих се точно кой беше той.
— Най-добрият ми ученик — възкликнах аз, — отнет ми от християните.
— Не отнет, намерен — засмя се той.
— Значи моят Йоан е онзи Златоуст, когото народът слуша.
— Слушат. Но дали разбират? Та аз съм чужд за тях. Прекарах десет години сред пустинята, сам…
— И сега се върна между хората, за да станеш владика?
— Върнах се между хората, за да проповядвам, да говоря истината, подобно на моя стар учител.
— Нашите схващания какво е истина са различни — казах аз по-просто, отколкото исках.
— Може би не толкова различни. — Спряхме се при вратата. С известно усилие можах да различа мършавото лице на бившия ми ученик. Йоан е започнал да оплешивява и има къса брадичка. Но всъщност дори и да беше по-добро зрението ми, нямаше да го позная, почти двадесет години са минали, откакто той учи при мен.
Читать дальше