Гор Видал - Юлиан

— Знаеше ли Валентиниан за тебе?

— Разбира се. Дори ми даде монопола за добиване на сол в Тракия, но ми заповяда да мълча. И аз мълчах. До днес. Естествено надявам се, че в интерес на историята тайната ще може да бъде разкрита.

Калист ме покани на обед, но аз отклоних поканата — предпочетох да не взема нищо повече от него. Казах му, че трябва да си вървя. Той ме придружи до преддверието. Разтапяше се от любезност; дори закачливо ме упрекна, че не съм му отговорил, когато ми прати своята „Ода на Юлиан“.

Извиних се за небрежността си. След това попитах:

— Как можа да съчиниш толкова прочувствено произведение за човека, когото си убил?

Калист беше крайно учуден.

— Но аз безкрайно му се възхищавах! Той винаги беше така благ към мене. Всяка дума, която написах за него, бе излязла от сърцето ми. Та аз съм добър християнин, поне се опитвам да бъда добър християнин. Всеки ден се моля за душата му!

Съмнявам се дали Теодосий ще ти позволи да издадеш мемоарите. Но човек никога не може да бъде сигурен. Така или иначе, аз приключих с въпроса и те моля да не ме замесваш в тази работа.

Антиохия, май 381 г.

Либаний, квестор на Антиохия,

до господаря Теодосий,

август на Изтока

С разрешение на твоя Вечност възнамерявам да напиша биография на прославения ти предшественик Август Юлиан, като използувам някои частни книжа, с които едва наскоро се сдобих.

Тъй като твоя Вечност изрази задоволство от одата ми „Отмъщение за император Юлиан“, едва ли е нужно да споменавам, че моето намерение е да развия тази защита в същия дискретен стил на одата, на която ти благоволи да се възхитиш. Аз напълно осъзнавам религиозните и политически изводи, които могат да се направят от този труд, и те именно не само ме подтикват да напомня на августа за моята пълна (и очевидна) вярност към свещената му особа и мъдрата му далновидна политика, но и да го уверя, че възнамерявам да предам тази чудесна история с добре обмислена деликатност, както внушава самата тема и изискват времената.

Господарю, онези от нас, които милеят за някогашните нрави (като при това желаят да изпълняват строго справедливите ти и необходими едикти), ще ти бъдат вечно благодарни за великодушното разрешение да пиша с любов и откровеност за герой, чиито подвизи някога блестяха като слънце над един удивен и щастлив свят и чиято слава (която е нищо, сравнена със славата на твоя Вечност) беше щит, който пазеше Рим от варварите. Скромното ми желание е да напомня за тази слава в моята бледа, но вярна проза.

Моят близък приятел, владиката Мелеций, който сега се намира в Константинопол, ми съобщи, че ще подкрепи молбата ми пред твоя Вечност със същото блестящо красноречие, с което е просвещавал паствата си в Изток в течение на десетилетия.

Приеми, господарю, почитта на един старец, който е близо до смъртта и не желае за себе си нищо друго, освен да открие истината и да я възвести.

Константинопол,

Евтропий, началник на канцеларията,

до Либаний, квестор на Антиохия

Августът прочете писмото ти с вниманието, дължимо към всичко, написано от теб. Той ми нареди да ти съобщя, че засега не ще бъде възможно да се издаде биография на покойния август Юлиан.

Споменаваш името на владиката Мелеций. Той умря от удар по време на едно заседание на Вселенския събор миналата седмица. Останките му вече са на път към Антиохия, където ще се извърши погребението. Аз обаче съм упълномощен да ти съобщя, че преди смъртта си владиката помоли императора да признае за твой законен наследник сина ти Кимон. Августът с радост се съгласи да удовлетвори тази молба на светия човек. Службата ми сега изготвя книжата и те ще бъдат съответно изпратени на комита на Изтока, който на свой ред ще ги препрати на управителя на Сирия. Тогава ти ще бъдеш официално уведомен за припознаването.

Няма да бъде неуместно, квесторе, ако изпратиш на августа пълно събрание от съчиненията си. Той сигурно ще ги оцени.

Току-що се върнах от погребението на владиката Мелеций, което се състоя в Златната църква на острова. Вероятно нямаше да мога да премина през тълпата, ако синът ми Кимон не беше с мен. Цяла Антиохия, изглежда, беше дошла да се сбогува със своя владика. Както винаги хората ме познаха и направиха път да мине носилката ми. Мнозина подхвърляха незлобливи забележки за „езичниците“ (новоизковано презрително наименование на елинистите), които ходят на черква, но аз се престорих, че не ги чувам. Щом влязохме под нартиката, Кимон ми помогна да изляза от носилката. Напоследък страдам от подагра не само в десния крак, но и в левия. Ако не ми помогне някой, едва-едва куцукам, въпреки че се подпирам с бастун и патерица. За щастие Кимон, моят отличен син, успя да ме вкара благополучно в църквата. Успя също да ме настани на един от столовете, запазени за свитата на управителя (християните стоят прави по време на богослужението и само най-знатните сановници могат да седнат).