Гор Видал - Юлиан

— … бе опожарен.

Изведнъж онемях. Както повечето хора, които говорят прекалено много, аз съм се научил да схващам думите на другите дори когато собственият ми глас ги заглушава.

— Опожарен? От галилеяните ли?

Вуйчо ми махна отчаяно с ръце.

— Не се знае. Пожарът започна точно преди полунощ. Целият храм е изгорял до основи.

— А статуята на Аполон?

— Разрушена е. Твърдят, че било чудо.

Запазих самообладание. Открил съм, че силният гняв (който при незначителни поводи често прави човека съвсем безразсъден) при важни случаи изостря сетивата.

— Кажи на владиката им да дойде при мен — рекох с равен, спокоен глас. Вуйчо ми се оттегли.

Седях дълго, загледан в просторната равнина. Слънцето клонеше на запад кървавочервено. Представих си картина на пълна тирания. Видях кръв да се лее по улиците на Антиохия, кръв по стените, по аркадите, по базиликите. Ще убивам, ще убивам, ще убивам! Ах, как се наслаждавах на това видение! Но този пристъп на лудост премина и си спомних, че освен меча имам на разположение и други оръжия.

Владиката Мелеций е майстор на изтънчената ирония в александрийски стил. За галилеянски духовник той учудва с необикновените си познания по гръцки и има особен дар за реторика. Но аз не му дадох възможност да си послужи с нея. Щом заговори, ударих по масата с разтворена длан. Ударът прозвуча като гръмотевица. Бях научил този фокус от един етруски жрец, който не само ми показа как да произвеждам оглушителен звук, като леко заоблям дланта си, но и как, като изпъна и стегна пръстите си, да разцепвам масивно дърво с гола ръка. Първия фокус можах да науча, но и досега не ми е стигала смелостта да опитам втория, макар че останах поразен, когато жрецът го направи без никаква магия. Мелеций ахна от уплаха.

— Опожарили сте един от най-светите храмове в света.

— Августе, повярвай ми, ние не…

— Не ме лъжи! Неслучайно нашият храм, който съществува от седем века, бе опожарен именно в деня, когато останките на твоя престъпен предшественик бяха пренесени от Дафне в Антиохия.

— Августе, нищо не знаех за станалото.

— А, това вече е друго. Отначало казваше „ние“ Сега казваш „аз“. Отлично. Вярвам ти. Иначе още днес щях да доставя на последователите ти нови-новенички кости, на които да се кланят.

Мускулите на лицето му играеха и той не можеше да ги спре. Това е някакъв тик. Опита се да заговори, но от устата му не излизаше никакъв звук. Тогава разбрах какво са изпитвали тираните, когато са били на моето място. Яростта действително дава ободряваща наслада, макар да е опасна за душата.

— Утре трябва да предадеш виновните на преторианския префект. Те ще бъдат съдени по закона. Антиохийската епархия естествено ще заплати разноските по възстановяването на храма. Междувременно, тъй като вие ни попречихте да извършваме богослужения в нашия храм, ние ще ви попречим да се молите във вашия. От този момент църквата ви е затворена. Никакви литургии няма да се четат там. А каквито ценности имате в нея, ще бъдат конфискувани, за да се покрият разноските по изграждането на храма, който опожарихте.

Станах от мястото си.

— Владико, аз не исках да воювам с вас. Казвал съм го и действително не исках да враждуваме. Аз проявявам търпимост към всички култове. Сега настояваме само да получим това, което си беше наше. Не взимаме нищо, на което имате законно право. Но помни, духовнико, когато нанасяш удар срещу мен, нанасяш удар не само срещу земната власт — което вече е достатъчно лошо, — а срещу истинските богове. И дори да не ги приемате за истински богове, дори да сте непримирими безбожници, с държането си вие безчестите учението на вашия Назарянин, което уж следвате. Вие сте лицемери, вие сте мъчители! Вие сте грабители! Вие сте зверове!

Както обикновено казах повече, отколкото исках. Но не бях недоволен, че съм говорил така открито. Владиката си отиде безмълвен и цял разтреперан. Навярно един ден ще издаде някоя дълга, язвителна проповед и ще твърди, че той е изрекъл всичко това пред мен. Галилеяните се гордеят с предизвикателствата си, особено ако противникът е император. Но дръзките им изобличения почти винаги датират от по-късни времена и в повечето случаи са съчинени от други лица.

Пратих да повикат Салуций и му заповядах да затворят „Златната къща“. Той вече развиваше различни теории по въпроса за опожаряването на храма и беше уверен, че след няколко дена ще може да задържи подстрекателите. Смяташе, че Мелеций не е замесен в престъплението. Аз не бях толкова убеден в това; навярно никога няма да узнаем истината.