Гор Видал - Юлиан

В отношенията си с Юлиан бях коренно противоположен на Максим. Не направих никакво усилие да спечеля благоволението му. Нито веднъж не поисках да ме приеме, освен когато се налагаше да му изложа становището на града. Юлиан не говори за първата ни среща, но аз ще я спомена, защото държането ми в самото начало определи естеството на личните ни отношения, които за жалост бяха толкова краткотрайни.

Когато Юлиан за пръв път дойде в Антиохия, трябва да призная, очаквах да бъда повикан веднага. Години наред си бяхме писали. В Никомедия той бе наредил да се стенографират лекциите ми. В прозата му явно личеше влиянието на моя стил — по-голям комплимент от този не можех да желая. Но минаха няколко седмици, без той да ме покани да го посетя. По-късно се извини: имал много грижи и неприятности и поради това не могъл да ме види. Напълно го разбрах. Все пак признавам, че бях като гордия баща, който повече от всичко друго иска да се порадва на успехите на даровития си син. Разбира се, видях го, когато държа реч в нашия сенат, но не се срещнахме, макар в речта си да ме нарече „най-ценния камък в короната на Изтока“. След това всички смятаха, че извънредно много ме цени, но все още не ме поканваше в двореца. Едва един ден късно през октомври получих покана да обядвам с него. Отговорих, че поради слабото си здраве никога не обядвам, което е и вярно: един обилен обед в голямата горещина на деня неизбежно причинява главоболие. Тогава той ме покани да го посетя в Дафне следващата седмица и аз приех.

Както ясно личи от Юлиановото съчинение, аз не съм го „гонил“; по-скоро той ме гонеше. Споменава за пердето на очите ми. Не си давах сметка, че толкова е личало. По онова време още виждах доста добре. Сега, разбира се, съм почти напълно сляп.

Бях очарован от Юлиан, както повечето хора. Той беше голям ласкател, но в ласкателствата му винаги имаше достатъчно здрав разум и те бяха по-скоро приятни, отколкото неприятни.

За нещастие той обичаше да разговаря по цели, нощи, а аз не можех да стоя до късно; ето защо винаги трябваше да издебна момента, когато си поема дъх, за да се извиня, че трябва да си ходя. Въпреки това намерихме време да разискваме подробно моите произведения и открих с голямо задоволство, че е запаметил много неща от тях. Също така разговаряхме за Ямблих и Платон.

Най-сетне направих подобаващо жертвоприношение на Аполон: хиляда бели птици. Това ми отне по-голямата част от деня. След това влязох в храма да се допитам до оракула. Зададох някои въпроси, които трябва да премълча, но жрицата не отговаряше. Мълча в продължение на почти цял час; сетне заговори с гласа на бога:

— Кости и мърша. Не могат да ме чуят. В свещения извор има кръв.

Нищо повече не каза. Но това беше достатъчно, знаех какво трябваше да се направи.

Като излизах от храма, насъбралата се тълпа започна да ръкопляска. Спрях се и погледнах костницата отсреща, която оскверняваше извора. Обърнах се към вуйчо си:

— Искам утре да бъдат преместени костите на онзи галилеянин Бабилас.

— Костите на Бабилас? Да бъдат преместени? — възкликна отчаяно вуйчо ми. — Но това е едно от най-прочутите им светилища. От цяла Азия идват хора, за да се докоснат до мощите на свети… на епископа.

— Пак ще могат да ги пипат колкото си щат. Но не тук. Не в Дафне. Това е святото място на Аполон.

— Августе, това ще докара големи беди.

— Ако не изпълним волята на Аполон, ще си докараме още по-големи беди.

Вуйчо ми се поклони е много мрачен вид, прекоси площада и се отправи към костницата отсреща.

Тъкмо се качвах в носилката си, когато забелязах група юдейски старейшини, застанали на края на тълпата. Направих им знак да дойдат при мен. Един от тях се оказа равин. Беше стар човек и аз го закачих:

— Защо не участвува с мен в жертвоприношението?

— Августът знае, че ни е забранено.

Равинът говореше с твърд глас, но другарите му изглеждаха изплашени. В миналото често се е случвало императори да убиват юдеи за неспазване на тържествени обреди.

— Но ти положително предпочиташ Аполон пред… онова! — рекох аз и посочих към костницата на отсрещната страна на площада.

Старецът се усмихна.

— Августът сигурно знае — каза той, — че много пъти ни е било заповядвано да избираме между нашата вяра и смъртта, но никога не сме били принуждавани да правим избор между езичеството и християнството.

— Но ние имаме общ враг — рекох, съзнавайки напълно, че понеже стоящите наблизо чуват гласа ми, всяка дума, изречена от мен, в най-скоро време ще се повтаря от Тигър до Тамиза 46 46 Река Темза. — Б.пр. . Старецът не отговори нищо, но пак се усмихна. Аз продължих: — Би трябвало поне от време на време да правите жертвоприношение. В края на краищата вашият бог е истински бог.