Гор Видал - Юлиан

Особено силно впечатление ми направиха множеството карстови извори. Водата блика изобилно през всички годишни времена. Адриан — да, и той е бил тук — построил при извора Сарамана голям басейн с колонада: човек може да седи на мраморната пейка и да се наслаждава на прохладата, която изворната вода носи от недрата на земята. Видях също и прочутия Касталски извор, където някога е имало оракул на Аполон. Още като обикновен гражданин Адриан поискал да узнае бъдещето си и хвърлил във водата лаврово листо. Листото се върнало при него след малко и върху му била написана една-единствена дума: „Август“. Когато Адриан действително станал император, той наредил да покрият извора с мраморна плоча, воден от доста разумното съображение, че и други биха могли да научат каквото той научил, а това не би било от полза за държавата. Възнамерявам да отпуша отново извора, ако поличбите са благоприятни.

Градският префект се оказа крайно нетактичен човек — заведе ни да ни покаже базиликата, където се намират мощите на онзи мошеник Бабилас. Тъжно ми стана, като видях колко много посетители имаше: чакаха ред, за да влязат вътре. Те вярват в целебните свойства на костите, на този отдавна умрял човек, а през ум не им минава да посетят Аполоновите извори! До костницата има голяма работилница, където се произвеждат галилеянски „свещени“ предмети. Изглежда, че тази търговия е много доходна. Колко са суеверни хората!

В храма на Аполон пристигнахме късно следобед. Пред него се бе събрала голяма тълпа, но никой не бе дошъл да почете бога. Всички бяха зяпачи.

Влязох в храма. Едва след известно време очите ми привикнаха към полумрака. Най-после пред мен се откри огромната великолепна статуя на Аполон. Видях също така, че не бяха направили никакви приготовления за жертвоприношение. Тъкмо се готвех да изляза от храма, когато откъм другия край към мен забързаха двама души. Единият беше вуйчо ми. Другия беше един пълен човек и носеше голям тежък чувал.

Вуйчо ми, задъхан, ми обясни, че този човек бил главният жрец на Аполон. Главен жрец! Беше местен човек, без някакъв занаят, когото градският съвет натоварил да мете храма и да следи да не се заселят в него бездомници, да не се крият там влюбени двойки или пък да не бъде използуван от хора е пълен пикочен мехур. При липсата на истински жрец той трябвало да мине за жрец.

— Ами ние нямаме пари, господарю. Не можах да купя бял бик, както подобава, нито дори коза… Винаги съм казвал, че и коза може, стига да не е стара и жилава. Но като знаех, че ще дойдете, донесох ей това от дома. Тя е последната — друга нямаме. Не е жилава според мен — каза той и извади от чувала една наежена сива гъска.

Вуйчо ми, като видя, че бях готов да се развикам, бързо заговори:

— И тя ще свърши работа засега, жрецо. Но утре ще изпълним обреда, както си е редът. Трябва да се погрижиш да видиш колко от бившите жреци можеш да намериш. Аз поемам разноските. Утре сутрин може да ги подготвим набързо. След това…

Той продължи да говори, докато се овладях. Учтиво поблагодарих на този простак за положените от него усилия, казах една молитва и излязох навън, без да принеса в жертва гъската.

За мое щастие в двореца ме чакаше приятна изненада. Великият Либаний бе пристигнал от Антиохия. За пръв път се срещахме и трябва да призная, че бях развълнуван. Той е човек с благородна осанка, с посивяла брада и избледнели от перде очи — постепенно губи зрението си, но понеже е истински философ, не се оплаква. Вечерта разговаряхме надълго и докато бях в Сирия, всяка вечер имахме дълги разговори. С най-голямо задоволство го назначих за квестор, длъжност, която той много желаеше.

Либаний:Интересно колко грешат хората в спомените си. Никога не съм искал поста на квестор. Това, което действително поисках — по настояването на сената в Антиохия, — беше да ми даде право да представлявам града пред Държавния съвет. В миналото много пъти се бях занимавал с такава работа — да защищавам деянията (а често и злодеянията) на моите съграждани. Дори преди ужасния 22 октомври предчувствувах, че между императора и града ще има сериозни стълкновения, и тъй като обичта ми към Юлиан е равна на обичта към родния ми град — доколкото въобще може две неща да бъдат напълно еднакви, — смятах, че ще съумея да запазя мира между тях. Сенаторите, мои колеги, се съгласиха. И Юлиан се съгласи. Затова смея да кажа, че заслугата за спасяването на Антиохия от събития, които при всеки друг император можеха да бъдат кръвопролитни, отчасти бе и моя. Във всеки случай Юлиан ме направи квестор по свой собствен почин. Не съм искал тази служба, нито каквато и да било друга. В края на краищата общоизвестен факт е, че по-късно се отказах от титлата „преториански префект“. Никога не съм жадувал за титли или официални почести.