Гор Видал - Юлиан

Либаний:Човешкото общество има една причудлива особеност — когато го заплашва някаква катастрофа, то рядко взема предпазни мерки, за да я избегне, дори ако съвършено ясно се осъзнава естеството на предстоящото бедствие. През март, когато не падна капка дъжд, всички знаеха, че реколтата ще бъде слаба; през май беше очевидно, че ще има недостиг на храна; през юни — че ще настъпи глад. Но макар че въпросът често се разискваше в сената — а хората по пазарищата не говореха за нищо друго освен за необичайната суша, — не се предприе нищо да се закупят храни от други страни. Всички знаехме какво щеше да настъпи и никой не стори нищо. Може би си заслужава някой философ да се занимае с това неумолимо повтарящо се явление.

Юлиан има лошия късмет да пристигне в Антиохия тъкмо котата недостигът почна да се чувствува. И въпреки че не можеше да бъде упрекнат нито за сушата, нито за непредвидливостта на сенаторите, антиохийците (гербът на града би трябвало да представлява козел, защото те винаги търсят изкупителна жертва) незабавно решиха, че той е виновен за лишенията.

Твърдяха, че настаняването на многобройната войска и продоволствуването й повишили цените и станали причина за липсата на храни. Това беше вярно за някои стоки, но не за основните храни като житото например. Храна за войската се внасяше направо от Египет. Но въпреки това антиохийците с настървение хулеха Юлиан. Защо? Владиката Мелеций бе обявил, че съдбата на Юлиан била решена, когато изхвърлил мощите на свети Бабилас от Дафне. Това, струва ми се, е доста странно становище. Мелеций също твърдеше, че гражданите на Антиохия се опълчили срещу него в деня, когато той наредил да затворят църквата. Много се съмнявам в това. Естествено някои бяха потресени, но антиохийците не са особено ревностни християни. Те изобщо не се отдават с жар на каквото и да било освен на сладострастие. Не искаха да си признаят, че сами са си виновни за глада и затова хвърлиха вината върху Юлиан, който беше станал смешен в техните очи с непрестанните си жертвоприношения и грандиозното възстановяване на старинни церемонии.

Признавам, по това време дори аз намирах, че Юлиан прекалява. Веднъж принесе в жертва хиляда птици — мога да си представя какво е струвало това! След туй принесе в жертва на Зевс сто бика. После четиристотин крави на Кибела. И това беше една особено скандална церемония. В последните години обредите на Кибела не се извършваха публично, тъй като включват някои церемонии, които са в разрез с общоприетата нравственост. Но Юлиан реши церемонията да се извърши на открито. Всички бяха възмутени от обредното бичуване на стоте младежи от жриците. Още по-лошо бе това, че младежите се бяха съгласили да участвуват в церемониите не защото вярваха, а защото желаеха да спечелят благоволението на императора, докато почти всички жрици бяха наскоро посветени в тайнствата. Неколцина младежи сериозно пострадаха, а известен брой жрици припаднаха при вида на толкова много кръв. Последните обреди представляваха някакви объркани гнусотии.

Но Юлиан упорито продължаваше да държи на този култ, като твърдеше, че колкото и да ни смущават някои от тези обреди, всеки един от тях бил частица от непрестанния стремеж на човешкия род да умилостиви боговете. Всяка древна церемония имала свой скрит смисъл и въздействие. Единствената грешка на Юлиан според мен беше неговото прекомерно бързане. Той искаше да възстанови всичко наведнъж. Само за няколко месеца трябваше да се върнем към времето на Октавиан Август. Уверен съм, че ако имаше повече години на разположение, той щеше да възстанови старите култове. Народът жадува за тях. Християните не му предлагат достатъчно, макар че, трябва да отбележа, те са възмутително дръзки в пригаждането на нашите най-свещени обреди и празненства към техния култ. А това е съвсем сигурен белег, че тяхната вяра е лъжлива, създадена от човек, временна, а не възникнала по естествен път от вечността.

Още от самото начало християните се опитвали да освободят човека от страха пред смъртта. При все това те все още не са намерили начин да събудят у нас онова, което се стреми към приобщаване с единния бог. Чрез нашите тайнства човек се слива с божественото, затова християните ни завиждат за тях и мразят самите тайнства. Напълно съм готов да призная, че християнството е един от пътищата към познанието; но то не е единственият път, както твърдят те. Ако действително беше така, защо толкова усърдно заимствуват от нас? Много ме озадачава странното им безразличие към живота на този свят и прекаленият им интерес към отвъдния свят. Разбира се, вечността е много по-голяма от краткия човешки живот, но ако живееш изцяло с мисълта за вечността, ти ограничаваш духа си и правиш злочесто ежедневието си, тъй като тогава погледът ти не се радва на този прекрасен свят, а остава прикован в тъмната врата, през която трябва да преминеш някой ден. Християните мислят за смъртта почти толкова, колкото някогашните египтяни, и все пак още не съм срещнал нито един от тях — дори собственият ми ученик и скъп приятел Василий не прави изключение, — комуто християнската вяра да е дала онова чувство на радост, на освобождение и онова чувство на сливане със сътворението и на възхищение пред създадения от бога свят, които човек изпитва, когато прекара дните и нощите на елевзинските тайнства. Ограничеността на християнските преживявания ме отблъсва, смущава ме тяхното отричане от настоящия живот за сметка на отвъдния, в чието съществуване — меко казано — никой не е напълно уверен. Най-сетне трябва да се борим срещу тях заради тяхната безочлива дързост в областта на духовното, която често ми изглежда лудост. Заявяват, че има само един път, едно откровение: тяхното. Никъде в словоизлиянията и предупрежденията им не се среща скромността или мъдростта на Платон или онзи непокварен свят от плът и дух, възпят от Омир. От самото начало у християните е имало само жалби и проклятия — това е техният стил, наследен от юдеите, на чиято обществена и умствена дисциплина човек може да се възхищава, но чийто дух е потиснат и отровен от тяхната вечна озлобеност.