Гор Видал - Юлиан

Същата нощ били заловени двама пияни войници, които разправяли, че никой не бивало да се тревожи от предстоящия поход в Персия, тъй като дните ми били преброени. Други осем души също били замесени. Всички били галилеяни; били подбудени от смутители, чиито имена не можаха да се открият. Трябвало да ме убият на другия ден през време на прегледа на войските и да обявят Салуций за император.

Салуций се чувствуваше твърде неловко поради тези слухове, но аз го уверих, че не допущам той да е подбудител на толкова плиткоумен заговор.

— Ти би могъл лесно да ме убиеш, и то по много по-хитър начин — казах му аз съвсем дружелюбно, понеже го уважавам.

— Нямам никакво желание да те убивам, августе, ако не за друго, то поне защото в никой случай не искам да бъда на твоето място. Ще се самоубия, но няма да оставя да ме направят император.

Аз се изсмях:

— И аз така си мислех някога, но човек невероятно бързо се променя. — След това добавих съвсем сериозно: — Преди смъртта си аз действително мога да те посоча за наследник на престола.

— Не! — Той упорито отхвърляше всяка подобна мисъл. — Не бих приел принципата дори от самия Зевс.

Мисля, че е искрен, и му вярвам. Не че е толкова скромен или се смята за неподходящ. Напротив. Салуций обаче чувствува (долових това от думите, които той не изрече), че върху принципата — не мога да намеря друг израз освен най-страшния — тегне някакво проклятие. Ако си остане такъв, какъвто е, той би избягнал тази участ. Може би е прав.

Десетте войници бяха екзекутирани. На прегледа, на който възнамеряваха да ме убият, обявих, че повече няма да разследвам случая. Казах им, че за разлика от своя предшественик не се боя от внезапна смърт или измяна.

— Защо да се боя — рекох аз, — когато сам Зевс ме предупреди? Боговете ме покровителствуват. Те ще вдигнат щита си, когато решат, че делото ми е завършено, но не по-рано. А дотогава е твърде опасно да се посяга на живота ми.

Речта ми бе изпратена с възторжени викове главно защото войниците се успокоиха, като разбраха, че не съм от онези безмилостни тирани, които желаят да уличат в измяна колкото се може повече хора.

Но докато всичко това завърши добре, отношенията ми с антиохийските търговци бързо се влошаваха. Три месеца след срещата ни те не само не бяха замразили цените, но и не пуснаха на пазара житото, което аз самият наредих да се докара от Иераполис. Цените бяха баснословни: един златен солидус за десет крини жито. Бедните гладуваха. Ежедневно имаше вълнения. Най-сетне взех мерки.

Установих цената на житото един денариус за петнадесет крини, въпреки че нормалната цена беше десет крини за един денариус. За да накарам търговците да извадят скритото зърно, пуснах на пазара всичкото жито, предназначено за войската, което пристигна от Египет. Тогава търговците плъзнаха по селата, като се опитаха там да повишат цените, мислейки, че аз няма да узная какво вършат. Но за тяхна изненада хиляди селяни надойдоха в града, за да си купят евтино жито. Машинациите на търговците бяха разкрити.

Вече управлявах с декрети и военна сила. Въпреки това, разчитайки на моята умереност (която те естествено смятаха за слабост), търговците продължаваха да ограбват бедните и да се възползуват от оскъдицата, която сами бяха предизвикали.

Още веднъж изпратих послание на сената, с което заповядах на търговците да се подчинят. Тогава неколцина от по-заможните негови членове (и то назначени от мене) сметнаха за уместно да изкажат публично съмненията си относно моите познания по „тънкостите на търговията“. За това предизвикателство ми докладваха още докато сенатът заседаваше. Това вече беше нетърпимо. Вбесен, изпратих войници да арестуват целия сенат, като го обвиних в измяна. Един час по-късно, засрамен от постъпката си, отмених нареждането и освободих сенаторите.

Тогава започнаха да ме критикуват тайно. Пееха се неприлични песни, анонимни сатири се преписваха и разпространяваха из града. Най-злобен беше един саркастичен пасквил, изящно написан в анапест. Хиляди хора го четяха и се смееха. И аз го прочетох и се ядосах. Такива неща са неприятни, колкото и да е привикнал човек към хапливи оскърбления. Както винаги ме наричаха брадат козел, колач на бикове, маймуна, джудже (макар че съм над среден ръст), казваха, че съм бил „шило“ и съм се „навирал“ във всички религиозни обреди (като че ли не бях върховен жрец!). Така се раздразних от тази нападка, че още същия ден, в който я прочетох, написах в отговор една сатира в стила на анонимния паксвил и я озаглавих „Враг на брадите“. Под маската на мнима нападка срещу себе си аз разяснявах в какво се състои спорът между мене и сената, като посочвах недостатъците им, както те критикуваха моите. Изтъквах също, че спекулантите житари нарочно бяха предизвикали глада.