Гор Видал - Юлиан

Приятелите ми бяха ужасени, когато разпространих сатирата, но аз ни най-малко не съжалявам, че съм я публикувал. По този начин можах да кажа много хапливи истини. Приск я намираше за доста посредствено съчинение и считаше издаването й за сериозна грешка. Особено се сърдеше, задето съм признавал, че имам въшки. Но Либаний смяташе, че съм спечелил морална победа над невидимите хулители.

Либаний:Действително високо ценя „Враг на брадите“. Изящно е построена и въпреки че в нея се долавя влияние на много автори (включително и мое), общо взето, я намирам за значително произведение. Но Юлиан преиначава становището ми, като казва, че съм одобрявал написването на сатирата и съм считал, че имала добро въздействие. Как бих могъл да одобря подобно нещо? Това беше нечувана постъпка! Никой император досега не е нападал собствения си народ с памфлет! С огън и меч — да, но не с перо! Никога император не е писал сатири против себе си.

Цяла Антиохия се смееше. Смъмрих и мои приятели, и сенатори и им напомних, че търпението на този необикновен император може да се изчерпи. Те действително се стреснаха от арестуването на сената, но когато той впоследствие отмени нареждането си, решиха, че Юлиан е луд, но безопасно луд. Разбира се, един император не може да бъде безопасно луд, но непрестанните ми предупреждения бяха пренебрегнати. За щастие успях да спася Антиохия от гнева на Юлиан и навремето признаха това за моя заслуга. Естествено това е вече забравено или така изопачено от завист, че е всичко друго, но не и истината. Нищо не се заличава така бързо в паметта на хората, както добрите ни дела. Затова великите хора си издигат паметници, върху които старателно изреждат заслугите си, иначе тези, които те са спасили, няма да ги почитат нито приживе, нито след смъртта им. Героите трябва сами да се погрижат за собствената си слава, защото никой друг няма да се погрижи.

Би трябвало да спомена (ще го отбележа, когато окончателно подредя материала за публикация), че сенатът имаше сериозни доводи срещу Юлиан. Въпреки че неколцина от сенаторите бяха спекуланти, повечето не се бяха възползували от недостига на храни. Единствената им вина беше, че не бяха взели мерки да предотвратят оскъдицата, но ако липсата на предвидливост се наказваше със смърт, нямаше да оцелее нито една глава в кой да е сенат. Когато прочетоха посланието на Юлиан до сената, то беше изслушано с почтително внимание. Всички обаче единодушно смятаха, че рязкото и прекалено намаляване на цените ще предизвика още по-голям недостиг от този, причинен от твърде високите цени на спекулантите. И действително сенатът излезе прав. Зърното, разпродадено на толкава ниска цена, се свърши скоро и отново настъпи оскъдица както преди.

Подозирам, че Юлиан искаше да спечели на своя страна простолюдието. Надяваше се да насъска народа срещу по-заможните християни, но не успя. Нашите антиохийци могат да се купят доста евтино, но са прекалено лекомислени, за да останат верни на този, който ги е купил. При това той не замрази цените на другите стоки, а всъщност луксозните стоки са ключът към сърцето на антиохийците. Така че опитът му да поддържа ниски цени пропадна, както бе пропаднал и Диоклециановият опит. Може би ако комит Феликс беше жив, той щеше да успее, защото беше изключително вещ в тази област и цял живот беше чакал владетел, който да приложи неговата сложна система за стопански контрол. Лично аз споделям становището на консервативно настроените среди, че обезценяването на парите и оскъдицата се явяват периодически и срещу тях не помагат никакви мерки; и че с течение на времето нещата сами се оправят. Но аз не съм нито търговец, нито данъчен агент, а просто философ стоик!

Между другото комит Феликс имаше литературни амбиции и веднъж прекарах доста приятен следобед с него в Дафне в дома на един наш общ приятел. Комитът ни прочете една своя творба, занимателна стихосбирка, струва ми се, върху радостите на селския живот. Странна тема, защото той беше твърде много градски човек. Спомням си, че ми говори за моя трактат върху Аристофан, който му отворил очите за този превъзходен драматург.

Малко преди обед на 2 декември ми донесоха ужасната вест, че Никомедия повторно пострадала от земетресение. Всичко възстановено досега било съборено наново.

Щом чух известието, излязох навън. Денят беше мрачен и студен; непрекъснато ръмеше. Отидох в градината, северно от манежа, за да се помоля на Зевс и Посейдон. Молих се цял ден, макар че дъждът не спираше и излезе студен вятър. Спрях да се моля едва привечер. След два дни научих, че трусовете спрели тъкмо когато съм започнал молитвите си в градината. Така че онова, което беше най-лоша поличба, стана най-добрата: боговете все още бяха благосклонни към мене и отговаряха на молитвите ми.