Гор Видал - Юлиан

Още една от тези глупави поличби: в деня, когато Юлиан се отправи за Персия, Константинопол бе разтърсен от трусове. Предупредих Максим, че ако каже на Юлиан за земетресението, ще го убия. Доколното зная, той не му е споменал нито дума.

Към края на февруари привърших плановете за персийския поход. Уведомих легионите, че ще потеглим на изток през първата седмица на март. Също така писах в Тарс, за да съобщя на управителя, че възнамерявам да зимувам там и че няма да се връщам в Антиохия. Частното ми писмо до управителя веднага стана известно на антиохийския сенат, който вече се разкайваше за държанието си спрямо мен. Питаха ме дали няма да преразгледам решението си. Нямах намерение да променям плановете си. И така, продължих приготовленията си за заминаване; бях в добро разположение на духа и единствено съжалявах, че Орибазий внезапно заболя от треска, поради което не можеше да ме придружи. Това действително беше голям удар за мен. Но ще го видя по-късно в Тарс.

Един ден преди да замина, се срещнах за последен път с Либаний. Запознанството ми с този мъдър човек беше може би единственото приятно нещо, което преживях в този ужасен град. Поради подаграта си той те можа да присъствува на вечерята, на която бях поканил някои приятели. Но на следния ден се чувствуваше по-добре и ме посети, когато се упражнявах на манежа.

Беше първият истински пролетен ден. Въздухът беше топъл, небето белезникавосиньо; първите дребни, но ярки цветя се показваха измежду тревата. Упражнявах се с Аринтей в бой с меч. Бяхме почнали облечени в топли зимни дрехи, но когато Либаний дойде, вече се бяхме разсъблекли и се потяхме обилно на слънцето.

Либаний седеше с благо изражение на едно столче, докато мечовете ни звънтяха по щитовете. Аринтей има тяло на бог и е много пъргав, но в ръцете съм по-силен от него, така че сме равностойни противници. Пък и може ли един военачалник да победи императора, дори във военно упражнение!

Накрая Аринтей се спусна напред със силен вик и удари щита ми така ожесточено, че аз се олюлях. Той тъкмо се нахвърляше върху ми с тъпия си учебен меч, когато величествено вдигнах ръка и казах:

— Трябва да приемем квестора Либаний.

— Както винаги, когато почна да надвивам — рече Аринтей, като подхвърли меча и щита си на близкия войник. След това, както беше само по долни гащи, тръгна бавно към казармата.

— Младият Алкивиад — рече Либаний, като се възхищаваше на мускулестата му фигура.

Силно задъхан, аз се завих с един плащ.

— Нека се надяваме — рекох, — че няма да стане изменник както истинският Алкивиад.

Седнах на сгъваемия стол. Известно време и двамата мълчахме. Разбрах, че Либаний иска да ми каже нещо насаме и дадох знак на стражите да се отдръпнат в другия край на манежа.

Либаний беше необичайно развълнуван. За да го успокоя, му зададох въпрос из областта на философията. Той ми отговори и така постепенно си възвърна самообладанието. Все пак доста, време мина, преди да се осмели да каже:

— Августе, аз имам син. Петгодишно момче. Майка му… — Той спря смутен.

— Е робиня, така ли?

— Освободена робиня. По-рано ми беше робиня.

Забавна ми бе тази проява на жизненост у човек, за когото смятах, че отдавна е забравил за такива неща. Впрочем по времето, когато е преподавал в Константинопол, той си спечелил твърде лошо име. Ако се вярва на неговите завистливи съперници, имал доста истории с млади момичета от добри семейства (и с момчета също). Аз самият не зная дали да вярвам на тези слухове или не. Обикновено има известна истина в клюките, освен когато се отнасят до мен!

— Според закона това дете — казва се Кимон, — разбира се, не може да бъде мой наследник. Досега съм се грижил за него, но когато умра, той ще остане без нищо, едва ли не в положението на роб. Дори би могъл да бъде продаден като роб, ако никой не го покровителствува.

— Искаш да го призная за твой законен наследник?

— Да, августе. Законът, разбира се…

— … е съвсем категоричен. Подобно нещо е недопустимо. Но аз мога да заобиколя закона, като издам едикт. Направи едно изложение и аз сам ще го внеса в сената.

Той ми благодари развълнувано. Никога не бях виждал Либаний така затрогнат и това ми направи дълбоко впечатление. Той винаги си е бил истински философ — спокоен, ясен и открит, единствено проявява страст към света на идеите. Но сега той беше само баща и това ме трогна.

После заговорихме за предстоящия поход. Поканих го да дойде с мен, но той ми обясни, че здравето му е разклатено. Трябваше да се съглася, че за човек, чието зрение се влошава и който страда от остра подагра, военният поход би бил истинско мъчение.