Гор Видал - Юлиан

На 10 май тръгнах от Константинопол за Антиохия. Всички предзнаменования бяха благоприятни. Времето беше хубаво, макар и твърде сушаво за сезона. Вместо да се отправя направо на юг към Сирия, поех на изток и минах през Фригия и Галатия. Казах, че желая да посетя тези провинции, за да се осведомя непосредствено върху техните проблеми с оглед на данъчните реформи, които възнамерявах да въведа по настояване на Феликс, новия комит на съкровището. Всъщност истинските ми съображения бяха да посетя храма на Кибела в Песинус и там да направя тържествено жертвоприношение в чест на моята покровителка.

Водех със себе си петулантския и схоларианския легион. Останалата част от източната армия щеше да се събере в Антиохия през есента. По редица причини бях решил да отложа нашествието в Персия за следната пролет. Така в Антиохия щях да имам на разположение половин година, за да обучавам войската и да прокарам различни граждански и религиозни реформи. От близките ми приятели само Максим ме придружаваше през това пътуване. Приск остана в Константинопол, а Орибазий предпочете да пътува до Антиохия сам, за да може да се спира в разни затънтени селца да търси церове; а мен обвинява, че съм имал слабост към магии!

Приятно ми беше пак да съм на път, макар че свитата ми, колкото и да се стараех да я намаля, все още беше многобройна и обременителна. Придружаваха ме половината от членовете на императорския съвет и по-голямата част от административния персонал на двореца. Особено ми досаждаше, но в същото време ме удивляваше комит Феликс, най-умелият жонгльор с цифри в империята. Той е безкрайно суетен и нито за момент не ми даваше да забравя, че се ползува с такава известност. Колчем си позволя, и то доста плахо, да се позова на собствения си опит по финансовите въпроси от времето, когато управлявах Галия, той насочва към мен дългия си пръст и с тона на учител към ученик ми показва колко съм невежа, колко безразсъдно е да се ръководя от инстинктите си и колко много се нуждая от съветите му, които са неизменно едни и същи: никога да не се опрощават недобори. Почнах да се плаша, когато високата му като на щъркел фигура се запътеше към мен след някое заседание на съвета и зърнех маската на престорено търпение върху продълговатото му намусено лице. Но Феликс се отличаваше с умението да схваща нещата с всичките им подробности и не мога да не призная, че от него научих много нещо.

Минахме Босфора през един хубав пролетен ден. Полето бе цялото жълто от диви цветя, а топлият въздух ухаеше на мед. Минахме край Халкедон, но не влязохме в града. В Либиса се спрях да видя гроба на Анибал. Както всички мои предшественици, и аз го почитам. Особено много се възхищавам от него като стратег: неговите походи в Италия са може би най-забележителният пример на военно изкуство в историята с изключение, разбира се, на походите на Александър. Ще остане вечна тайна защо Анибал не е успял да превземе Рим; за мен това е доказателство, че боговете са се намесили, за да спасят Рим от най-сериозния му враг. Гробът му е бедняшки: върху обикновена мраморна плоча е отбелязана само датата на смъртта му.

След това поехме към Никомедия. Пътуването ни натам беше весело: половината град е в развалини от земетресението на 24 август 358 г. Това бе най-страшното природно бедствие в наши дни.

Късно следобед стигнахме покрайнините на Никомедия. Тук ме посрещна сенатът на града, всичките му членове в дълбок траур. Като минавахме по улиците, изпълнени с купища развалини, очите ми се насълзиха; толкова много познати гледки вече не съществуваха или пък бяха променени до неузнаваемост. По улиците, водещи към двореца, хората стояха умърлушени и безмълвно ни наблюдаваха. От време на време някой излизаше напред, за да ми целуне ръка или да се докосне до плаща ми. Някои разпознах — мои съученици от Школата, други — хора, които бях срещал на форума. Бе много потискащ ден.

Отпуснах значителна сума на Никомедия за възстановяване на разрушенията. Според Феликс това създавало лош прецедент; изтъкнах му обаче, че това не е кой да е град, а бивша световна столица, паметна с това, че именно тук в 303 година Диоклециан е издал своя едикт против галилеяните, с който заповядал да се сринат костниците им и да се разтурят църковните им общини. За съжаление две години след това Диоклециан се оттеглил и делото му останало недовършено. Ако беше доведено докрай… Но това са само празни илюзии. На мен се падна същата задача, вече двойно по-трудна, защото врагът за половин век бе успял да се затвърди не само сред простолюдието, но и в самия дворец.