Гор Видал - Юлиан

В Анкира загубих самообладание и кипнах. Бях прекарал три дни в съда да слушам как хората разправят лъжи един за друг. Просто те обзема страхопочитание пред творческата мощ на въображението, подхранвано от човешка злоба. Някакъв човек, явно решен да срази своя съперник в търговията, идваше при мен всеки ден и отправяше все нови и нови обвинения срещу врага си. Аз незабавно ги отхвърлях. Накрая обвинителят изрева с всичка сила:

— Той върши държавна измяна, августе. Домогва се до престола ти!

Тези думи привлякоха вниманието ми.

— Какви доказателства имаш?

— Преди две седмици той си поръча копринена мантия, и то пурпурна!

Всички нададоха ужасен вик при такава обида на императора. Изгубих търпение. Изух червените си обувки и ги запратих с все сила по главата на този глупак.

— Тогава дай му и тези обувки! — извиках аз. — Те вървят с мантията! — Изплашеният негодник се просна пред краката ми. — Пък му напомни — а и ти сам помни, — че само дрехите не правят човека император. — Не бях особено доволен от себе си, загдето избухнах, но тогава бях в голямо напрежение.

От Анкира поехме на югозапад. При така наречените „Порти“, планински проход, който свързва Кападокия с Киликия, ме посрещна губернаторът на Киликия, Целсий. Бегло го познавах от Атина, където учехме заедно. Той също бе ученик на Либаний. Толкова се зарадвах да видя приятелско лице на елинист, че го целунах пред целия петулантски легион. След това го взех при себе си в моята кола и така пътувахме заедно до Тарс. В непозната страна, обкръжен от враждебно настроени хора, човек се привързва към съвсем бегли познайници, като че ли му са братя. Този ден на драго сърце бих назначил Целсий за преториански префект на Изтока, само за да изразя удоволствието, което ми доставяше разговорът с човек от моята вяра.

Докато пътувахме за Тарс, Целсий ми разправи много неща. Той не гледаше оптимистично на опитите ми да възкреся елинизма, но смяташе, че ако имаме достатъчно време, може би ще вземем надмощие. Съгласи се с мен, че в края на краищата галилеяните ще се изтребят един друг.

Говорихме също така върху най-важния политически въпрос на империята — градските съвети на сенатите.

Където и да пътувам като император, навсякъде ме посрещат тълпи от заможни граждани, които ме молят да ги освободя от задължението да служат в градския им съвет. Най-високата чест, към която в миналото се стремяха богатите хора в провинцията, сега е непосилно бреме, защото градските съвети отговарят за събирането на данъците. Това значи, че при лоша реколта, когато народът не може да плати данъците си, членовете на местния съвет трябва да попълнят данъчния недостиг от собствените си джобове. Нищо чудно, че никой не иска да бъде член на градския съвет. Единствената друга възможност би била да се управлява направо посредством имперски декрети, а това е неудобно по очевидни причини. Страшна каша и никой император не е съумявал да реши въпроса. И аз не зная как да се справя. Както предшествениците си държа вдъхновяващи речи, уверявам, че е голяма чест да се управлява един град и че държавата би загинала без сътрудничеството на най-достойните й граждани. Но въпреки това тези граждани молят да бъдат освободени от обществена служба и аз не мога да ги упрекна. Разбира се, едно разрешение на въпроса е съветите да не се задължават да събират данъците. Но тогава държавните доходи биха намалели наполовина, а не можем да си позволим подобно нещо. Някой трябва да се грижи за събирането на данъците, а кой е по-подходящ за тази работа от градските първенци? Затова реших вместо коренно да преобразявам системата, да съживя съветите. Един начин за по-справедливо разпределение на отговорността е да не се допуша освобождаване от служба в съветите. При Констанций както свещениците галилеяни, така и военните бяха освободени от това задължение. Аз промених това положение, като увеличих броя на гражданите, които могат да бъдат избрани за градски съветници. Тази мярка не остана без последствия, но, струва ми се, след време общините ще закрепнат. Не ще и дума, положението наистина е сериозно, щом като в прочут град като Антиохия имотните граждани отказват да бъдат сенатори.

В Тарс, приятен град, разположен на едно езеро, свързано с морето чрез канал, прекарах доста време. Целсий събра интересна група от философи, за да се запознаят с мен, и имахме приятни разисквания. Съвременните жители на града са напълно достойни за предшествениците си, великите стоици отпреди шест века. Един следобед ходих да плувам в реката Сиднус, въпреки че Александър за малко не умрял, след като се окъпал в тази река. Макар Тарс да е в по-голямата си част галилеянски град (издигнати са безброй паметници на вероломния Павел, който е роден тук), жителите му ми се видяха благоразумни и простосърдечни хора. Почти се натъжих, когато дойде време да напусна града. Утешавах се само с мисълта, че след Тарс ще видя Антиохия, царицата на Изтока. И сега потръпвам, като си спомня колко бях развълнуван.