Гор Видал - Юлиан

Чаках с нетърпение момента да напусна Никомедия. Сбогувах се със сената колкото се може по-скоро, разбира се, в рамките на приличието. Тук би трябвало да отбележа, че във всички градове, през които минах, взех мерки за възстановяване на храмовете, а това не бе лесна работа. Повечето са порутени или завзети от галилеяните. Отгоре на всичко на много места жреците са измрели. В провинции като Кападокия сега цари пълно безбожие.

Все пак не упражнявах насилие. Наместо това спорех, привеждах доводи. От време на време, признавам, подкупвах хората да почитат както е редно старите си божества. Критикуваха ме за това, особено комит Феликс, който не проявява интерес към религиозни въпроси и счита за лудост да се даряват местните храмове, камо ли самите хора. Но аз смятам, че си струва да се прави това. По каквито и подбуди да се моли човек на боговете, щом извършва обреда, той вече ги почита и това е едно начало, макар и да е неискрен в душата си. Не се заблуждавам, че успях да спечеля много хора. Въпреки че надълго говорих на големи тълпи в Галатия, Кападокия и Киликия, можах да убедя само малцина. Напълно го съзнавам. Но все пак трябва отнякъде да се започне, та ако ще да говориш и на камъни. Сега си давам сметка, че възстановяването на старата религия ще стане бавно, но пък сигурно. Междувременно галилеяните са безвъзвратно разединени и именно в разединението им е нашата надежда.

В Песинус отидох направо в храма на Кибела, който се намира в подножието на градския акропол. Храмът е много стар и внушителен, но порутен. Това място се счита свещено още откак статуята на богинята паднала от небето. Това станало по времето, когато тя родила сина си, легендарния цар Мидас, който построил първото светилище в чест на майка си. Легендата, че всичко, което Мидас докосвал, се превръщало в злато — макар и възхитителна като символ и без съмнение поучителна, — навярно се основава на факта, че в околностите на Песинус изобилствува желязото. Мидас бил между първите, които правели и продавали железни оръжия, и от това натрупал баснословно богатство. Каквото пипнел, действително се превръщало в метал, но металът бил желязо. На един от склоновете на акропола, близо до гробницата на Мидас, със собствените си очи видях първата леярна на света, подарена на царя от майка му.

Направих голямо жертвоприношение на Кибела, но гражданите не пожелаха да участвуват в обредите, макар да им предложих дарове, за голям ужас на комит Феликс. Все повече се уповавах на Максим, който е в постоянна връзка с богинята. Именно той откри елиниста Арсаций, когото назначих за първожрец на Галатия. Арсаций е стар и бъбрив, но извънредно деен. За по-малко от една седмица той намери двадесетина жреци, готови да служат в храма на Кибела. На няколко пъти им говорих надълго и широко, че е необходимо да бъдат действително така добродетелни във всичките си дела, както галилеянските духовници — според твърденията на галилеяните. Изрично им забраних да ходят на театър, да посещават кръчми или да се занимават с търговски сделки от съмнително естество. Също така им заръчах да открият приюти за бедните и да бъдат особено щедри към бедните галилеяни. След това определих на епархията Галатия годишна помощ от тридесет хиляди чувала жито и деветстотин амфори вино, една пета от които наредих да се дава на бедните, които прислужват на жреците, а остатъка на странници и просяци, тъй като „всички странници и просяци са пратени от Зевс, а всеки дар, колкото и дребен, е ценен“. Тези думи не са на Назарянина, а на нашия Омир!

Последната вечер в Песинус стояхме до късно с Максим и разисквахме върху естеството на великата богиня-майка. Той беше по-красноречив от обикновено, а аз се вдъхнових повече от обикновено от думите му и, разбира се, от духа на богинята. Кибела е първа сред боговете, майка на всички; макар да не одобрявам влиянието на евнусите в политическия живот, изпитвам дълбоко уважение към онези жреци, които по примера на Атис се скопяват, за да служат всеотдайно на богинята. Когато Максим си отиде, бях толкова възбуден, че започнах да диктувам един химн, посветен на майката на боговете. Завърших го призори. Максим намира, че това е най-доброто ми произведение от този род.

После потеглихме за Анкира 45 45 Днешна Анкара. — Б.пр. . Там бях обсаден от хиляди тъжители. Беше досущ като посещение в Египет. Положих най-голямо старание да раздавам правосъдие, но накрая почнах да губя търпение. При това отвсякъде пристигаха вести за религиозни раздори. Някои от нашите хора, прекалено ревностни, увреждаха имотите на галилеяни, докато последните правеха всичко възможно да ни попречат да отваряме наново храмовете. Ясно беше, че рано или късно ще трябва да стресна галилеяните и чрез някоя по-сурова мярка да им покажа, че няма да търпя неподчинение. Но за момента все още разисквах и спорех. Обещах на град Песинус средства за постройката на обществени сгради при условие, че гражданите ще поддържат храма на Кибела. Заявих, че няма да посетя Низибис, докато жителите не се покажат по-малко враждебни към елинизма. Лиших от епископския им сан няколко владици и предупредих останалите, че няма да допусна никаква намеса в моите реформи. Не зная какво щях да правя без Максим. Той бе неотлъчно до мен, неуморим, винаги готов да ме ободри, а аз действително се нуждаех от утеха и насърчение.