Гор Видал - Юлиан

Пристигнах в Антиохия през последната седмица на юли. Беше горещ, влажен ден. Непосредствено пред града видях голяма тълпа от мъже и жени. Естествено помислих, че са дошли да ме посрещнат, и се приготвих да им държа благодарствено слово. Но те не ми обърнаха никакво внимание, изричаха някакви странни думи и размахваха зелени вейки.

Огледах се за вуйчо си Юлиан, но никъде не видях официални лица; само тълпата продължаваше да пее ритмично, че „нова звезда е изгряла на изток“. Най-после реших, че тези думи се отнасят до мен — човек свиква с какви ли не прекалени венцехваления. Но когато се опитах да им заговоря, те не ми обърнаха никакво внимание и продължиха да зяпат по небето. При Северната порта бях официално посрещнат от преторианския префект Салуций Секунд, от вуйчо ми и от сената. Щом свършихме с официалните поздрави, аз ги попитах каква е тази тълпа.

Вуйчо ми взе да се извинява. Пристигнал съм в Антиохия тъкмо на празника, с който се ознаменувала смъртта на Адонис, любовника на Афродита. Адонис е един от главните богове на Сирия и ние с Максим трябваше да знаем, че този ден е посветен на бога. Но грешката беше вече сторена и не можеше да се поправи. И така влязох в Антиохия сред викове, стенания и погребални песни, което съвсем развали първото ми впечатление от града. Красив град, но за съжаление обитаван от измет. Не, не съм справедлив. Чисто и просто схващанията ни са различни. Аз съм кучето, което преследва тяхната котка.

Северната порта е масивна постройка, направена от египетски гранит. Отвъд нея към града се открива възхитителна гледка, защото Главната улица е две мили дълга, с двуетажни колонади от двете страни, построени през царуването на Тиберий. Никъде другаде в света не можеш да вървиш цели две мили под аркади. Самата улица е настлана с гранит и е планирана така, че винаги я полъхва ветрец от морето, което е на двадесет мили от града. Винаги полъхва ветрец… освен в деня, когато пристигнах. Въздухът бе душен, слънцето — нетърпимо горещо. Пот се струеше изпод шлема ми, докато яздех мрачно към форума, а хората стояха под сенчестите портики и само от време на време стенеха и викаха, че Адонис е мъртъв.

Докато яздех, оглеждах любопитно всичко наоколо си. Отляво планината Силпиус се издига стръмно от равнината. По-голямата част от града е разположена между реката Оронтес на запад и планината Силпиус на изток и на юг. Най-хубавите вили са построени на планинските склонове, където има сянка сутрин, разкошни градини и чудесна гледка към морето. Една година, когато върлувала чумата, един от селевкидските царе заповядал, да издялат на една скала над града огромна глава. Наричат я Харонион и е надвиснала над града като някакъв зъл дух. Може да се види почти отвсякъде. Местните хора й се възхищават. У мен не буди възхищение, защото за мен тя е символ на Антиохия.

На форума на Тиберий има голяма статуя на този император, както и богато украсен с мрамор и мозайка храм на нимфите, построен над един извор, чиито води според Александър били по-сладки от майчиното му мляко. Пих от водата и ми се видя хубава, но бях извънредно жаден, както навярно е бил и Александър. Не мога да си спомня какъв вкус е имало майчиното ми мляко, но тъй като всичко у майката на Александър е било горчиво, навярно и млякото й е горчало.

След това, придружен от градските сановници, излязох на главния площад, който е на един остров в реката. Там, точно срещу внушителната фасада на императорския дворец, се издига съвсем нова костница, започната от Константин и завършена от Констанций. Тя е осмоъгълна и украсена със златен купол. Зданието е известно под името „Златната къща“ и трябва да призная, че е великолепен образец на съвременна архитектура. Дори на мен ми харесва, макар че не съм любител на модерното. Пред костницата бяха застанали епископ Мелеций и други свещеници. Поздравихме се учтиво. Сетне влязох в двореца, построен в голямата си част от Диоклециан, който, където и да отидел, неизбежно възпроизвеждал все същото здание — правоъгълник, наподобяващ плана на военен лагер. Но през последните години моето семейство е изградило толкова много постройки към стария дворец, че първоначалната неприветлива сграда е напълно прикрита от нови пристройки и пищни градини. Във вътрешния двор на двореца има бани, параклиси, павилиони и от всичко най ми хареса кръглият, ограден с вечнозелени храсти манеж, който бе голямо удобство за мен.

Посрещна ме управителят на двореца, един стар евнух, който бе в ужас да не постъпя с него така, както постъпих с евнусите в Константинопол. Но аз го успокоих. Изисквам единствено, рекох, прилично държане. Ако ме обслужват добре, няма да правя промени в персонала. Излишно бе да казвам, че прислужването беше повече от отлично, за разлика от последните ми седмици в Константинопол, където често не оправяха леглото ми и никога не поднасяха вечерята ми навреме. Съвсем не е лошо да имаш удобства поне когато не си на бойното поле.