Гор Видал - Юлиан

На следния ден Орибазий и жрецът принесли в жертва една коза на жертвеника пред храма. Когато жрецът поръсил закланата коза със светена вода, краката й потреперили, което се считало за добър знак. След това минали през храма и по едни стръмни стълби слезли в светилището. Макар че Орибазий не взема сериозно тия нелепости, обстановката му направила много силно впечатление.

Седнали да чакат в малко преддверие, изсечено в скалата. Срещу тях имало врата, която водела към светилището на бога. Там от една пукнатина в земята излизала пара; там именно се намира и „пъпът на света“ — кръгъл камък, за който се казва, че бил хвърлен на земята от Зевс.

Жрицата дошла от храма. Не погледнала нито жреца, нито посетителя. Тя била — каза Орибазий — съвсем стара, сбръчкана жена, без нито един зъб.

— Сега е пречистена — прошепнал жрецът. — Току-що се е изкъпала в Касталския извор. — Пития хвърлила няколко лаврови листа и шепа ечемичено брашно върху един мангал. Стаята се изпълнила с лютив дим. — Пречиства въздуха — казал жрецът.

След това, със сълзящи от дима очи, Орибазий последвал Пития във вътрешната килия на светилището, където от хилядолетия Аполон говори на хората. До „пъпа на света“ стоял триножник. Пития седнала на него с подвити крака, навела лице над парите, излизащи от земята, и започнала да мърмори заклинания.

— Ето — пошепнал жрецът. — Сега е готова да те чуе.

— Идвам от името на Флавий Клавдий Юлиан, август и върховен жрец — извикал високо Орибазий. — Той се покланя на бог Аполон и всичките истински богове.

Пития продължила да си пее тихичко на себе си и гледала вторачено в парата, която минавала пред триножника.

— Августът желае да чуе напътствието на бог Аполон. Готов е да изпълни всичко, което богът му заповяда.

— Какъв е въпросът? — Гласът на старицата бил тънък и неясен.

— Трябва ли императорът да възстанови храма в Делфи?

Доста дълго време единственият шум в светилището бил тихото съскане на излизащата от скалата пара. Вероятно този звук, това съскане е източник на легендата, че богинята на земята Ге имала син — змей, наречен Питон. Змеят вардел оракула, но Аполон убил змея и хвърлил трупа му в една цепнатина на скалата. Хората вярват, че парата излиза от трупа, а шумът бил съскането на умиращия змей.

Най-сетне Пития се размърдала. На няколко пъти вдъхнала дълбоко пара, задавила се, закашляла се и почнала да върти очи. Хванала здраво триножника с пръсти като нокти на хищник и почнала да се люлее напред-назад. След това останала неподвижна. Когато най-сетне проговорила, гласът й бил твърд и ясен въпреки беззъбата й уста:

— Кажи на императора: великолепното жилище се срути на земята и замлъкнаха изворите, които някога пееха. Нищо не е останало на бога, нито покрив, нито подслон и в неговата ръка прорицателният лавър вече не цъфти.

Това било всичко. Пития затворила очи. Изглеждала като заспала. Орибазий и жрецът излезли навън. Жрецът изглеждал смутен.

— Не мога да повярвам — рекъл той. — Разбира се, че Аполон иска храмът му да бъде възстановен. Не знам какъв дух влезе в нея. Естествено думите й следва да се тълкуват. Понякога те са нарочно изопачени и неясни…

Но тези обяснения не променили нищо.

Попитах Орибазий какво е казал Юлиан, когато е чул думите на оракула.

— Нищо — рече Орибазий. — Единствено ме помоли да не казвам това никому.

Лично аз съм уверен, че жрицата е била подкупена от християните. Те знаеха какво голямо значение Юлиан отдава на оракули, особено на Делфийския оракул. Защо смятам, че християните имат пръст в това предсказание? Защото, ако жрицата е била истинска Пития, тя щеше да направи всичко възможно да бъде възстановен делфийският храм. Нямаше да признае направо, че борбата е изгубена. Щом е говорила срещу интересите на собственото светилище, това означава, че някой й е направил по-добро предложение. Аз, разбира се, не вярвам, както Юлиан вярваше, че Аполон ни говори посредством една върволица от баби, които почват да бълнуват, когато погълнат пара. Цялата работа винаги е била чиста измама. Но този път, уверен съм, измамата е била двойна.

Орибазий се съгласи с мене, когато му изложих теорията си.

Както вече споменах, Юлиан напусна Константинопол в добро настроение и няколко месеца не го видях. Когато се срещнахме отново, забелязах значителна промяна у него. Нямаше и следа от радостната възбуда, която го владееше в Константинопол. Беше неспокоен, раздразнителен и, разбира се, мразеше Антиохия, която сам той описва.