Гор Видал - Юлиан

Приск:Често пъти Юлиан се правеше умишлено лековерен. Максим е бил под терасата тъкмо когато Юлиан е съобщил на Претекстат за назначението му. Не е имало никаква нужда да се допитва до „вътрешния си гений“, а само до ушите си. Всъщност ушите на Максим наподобяваха ушите на лисица: дълги, заострени и леко наклонени напред. Той беше известен с подслушването си, което доказва, че когато създава хората, природата винаги обмислено съчетава качествата им. Но като философи ние бихме могли да твърдим, че когато човек е роден с лисичи уши, това може да го подтикне да почне да подслушва.

— Видях нещо интересно тази нощ.

Максим ме хвана за ръка и ме поведе по терасата до една скамейка, която гледаше към морето. Няколко малки кораба се насочваха към пристана, който строя точно на север. До нас достигнаха проточените викове на моряците и отговорите от брега. „Успешно слизане“ — помолих се аз по навик на Посейдон. Седнахме.

— Всички знамения през последните няколко седмици говорят за някаква прекрасна твоя победа — наша победа. — Той посочи звездата ми, която в този миг блестеше на запад.

Кимнах с глава.

— И на мен ми се явяват добри предзнаменования.

— Когато вчера се молех на Кибела, тя ми проговори.

Тези думи ме поразиха. Максим често разговаря с по-низши богове (и естествено с какви ли не духове), но рядко чува гласа на Кибела — Великата майка, самата Земя. Въпреки че се опитваше да го скрие, и той самият явно беше развълнуван. Имаше пълното основание да ликува, защото да говориш с Кибела, е изключително постижение. Не, не постижение — защото човек не може да насилва боговете, — по-скоро чудесен знак, че първите движещи сили на вселената го намират готов и достоен за техните послания.

— Молех се в храма там долу. — Той посочи набързо изградения храм близо до двореца Дафне. — Светилището беше тъмно, според предписанията. Носеше се силна миризма на тамян. Образът й беше слабо осветен от една-единствена лампа. Молех се както обичайно…

— Пълната молитва, до седма степен?

Той кимна с глава:

— Точно според предписанията. Но изведнъж, вместо тишина и успокоение, усетих как ме обхваща ужас, сякаш бях достигнал до ръба на пропаст. Полази ме студенина, каквато никога по-рано не бях усещал. Помислих, че ще припадна, ще умра. Дали не бях я оскърбил? Дали не ме беше проклела? В този миг тя проговори. Светлината на лампата изведнъж припламна и разкри образа й, но не вече бронзовата статуя, а нея самата.

Смразен от неговия разказ, пошепнах молитва.

— „Максиме“ — извика ме тя и гласът й звучеше като сребърна камбана. Извиках я с всичките й имена и тогава тя ми проговори: „И аз обичам оногова, когото ти обичаш толкова много.“

Не пошавнах, дори не дишах, докато Максим говореше. Сякаш сам чувах гласа на богинята.

— „Онзи, когото боговете възлюбиха като свой син, ще стане господар на цялата земя.“

— Персия? — прошепнах аз. — За Персия ли каза?

Но Максим продължаваше с гласа на богинята:

— „На цялата земя, защото ние ще му изпратим дух покровител да му помага през дългия поход.“

— Хермес?

— „Един дух покровител, който сега е при нас, ще го придружава, докато стигне до края на света и завърши за наша слава делото, започнато от този дух.“ — Максим спря, сякаш бе дошъл до края на страница.

И двамата мълчахме доста дълго време. Аз чаках. След това Максим се обърна към мен; в лунната светлина брадата му приличаше на течаща вода и очите му сякаш пущаха искри.

— Александър! — прошептя той името. — Ти си предопределен да завършиш делото му.

— В Персия?

— В Персия и в Индия и във всички страни още по-далеч на изток. — Максим вдигна края на наметката ми и я докосна с устните си — жест на молител, който изказва преклонението си.

— Ти си Александър.

— Ако това е вярно…

— „Ако“! Та ти чу думите й.

— Значи ще разбием Сапор.

— И след това нищо няма да те спре по пътя ти от Персия до източния океан. Богинята иска от теб само да възстановиш храма й в Песинус.

— С най-голяма радост.

Максим направи тайния свят жест към звездата ми. Аз направих същото. В този момент ни прекъсна Приск, който извика с гръмкия си ясен глас:

— Пак ли зяпате по звездите?

Приск:Ако знаех какво крояха, щях да им кажа много повече „с гръмкия си ясен глас“. Действително от разни намеци, които Юлиан подхвърляше по време на персийския поход, имах впечатлението, че той вярва в някаква особена подкрепа от страна на боговете, но нямах представа, че всъщност се смята за Александър или че духът на Александър е в него, мушнат някъде между сърцето и черния дроб. Тази особена лудост обяснява много неща от последната част на похода, когато Юлиан-Александър почна наистина да действува странно. Аз лично, ако бях пълководец, не бих искал да бъда обладаван от духа на друг пълководец, още по-малко от военачалник, който е завършил с лудост. Но Максим беше способен на всичко; а Юлиан сляпо му вярваше. Това е всичко, което отбелязва за константинополския период в съчинението си. Той възнамеряваше да даде пълно изложение на всичките си едикти и назначения, но не му остана време за това. Вероятно ще можеш да получиш тези сведения от архивата.