Филипа Грегъри - Любовникът на девицата

— Той е фаворитът. Тя му даде покои близо до своите в двореца Гринич.

— Колко близо?

— Казват, че имало проход, по който той можел да стигне до нея по всяко време на нощта или деня. Достатъчно е само тя да отключи вратата, и той може да влезе в спалнята й.

Изведнъж Робърт замлъкна и се успокои. Хвърли поглед към коня си, който конярят разхождаше бавно нагоре-надолу из двора, забелязвайки потта по шията му и пяната на устата му, сякаш обмисляше да потегли веднага.

— Не — каза той тихо на себе си. — По-добре утре, отпочинал и с бистър ум. С отпочинал кон. Някакви други новини?

— Протестантите се бунтуват срещу регентката французойка в Шотландия, и тя събира войници, като настоява за още войски от Франция.

— Знаех това, преди да тръгна от двора — каза Робърт. — Сесил убеждава ли кралицата да изпрати подкрепа?

— Все още — каза мъжът. — Но тя не казва нито да, нито не.

— Твърде заета е с Пикъринг, предполагам — каза кисело Робърт, и се обърна да влезе в къщата. — Можете да изчакате тук и да се върнете с мен утре — каза той кратко. — Очевидно не мога да рискувам да отсъствам дори за миг. Тръгваме за Гринич на разсъмване. Кажи на хората ми, че тръгваме призори, и че ще яздим усилено.

Ейми, поболяла се от плач, чакаше по-смирено от кой да е просител пред вратата на личния кабинет на Робърт. Беше го видяла как пристига, яхнал разпенения си кон, и се беше позабавила на стълбите, надявайки се да поговори с него. Той я беше подминал с кратко, вежливо извинение. Беше се измил и преоблякъл, тя беше чула звънтенето, когато каната се удряше в легена. После бе влязъл в личния си кабинет, бе затворил вратата, и явно опаковаше книгите и документите си. Ейми предположи, че си тръгва, а не се осмеляваше да почука на вратата му и да го помоли да остане.

Вместо това зачака отвън, сгушена на простата дървена пейка в прозоречната ниша, като дошло да поиска извинение дете, което чака да се срещне с ядосания си баща.

Когато Робърт отвори вратата, тя скочи на крака и той я видя в сенките. За миг напълно беше забравил кавгата, после тъмните му, гъсти вежди се сключиха в намръщена гримаса.

— Ейми.

— Милорд! — възкликна тя, сълзите нахлуха в очите й и гласът й секна. Можеше само да стои безмълвно пред него.

— О, за бога — каза той нетърпеливо и отвори вратата на стаята си с един ритник на обутия си в ботуш крак. — По-добре да влезеш, преди всички да решат, че те бия.

Ейми мина пред него и влезе в стаята му. Както се бе опасявала, тя беше опразнена от всички книжа и книги, които беше донесъл. Явно бе опаковал нещата си и беше готов да си върви.

— Нима заминаваш? — попита тя, с треперлив глас.

— Трябва — каза той. — Получих съобщение от двора, има някои дела, които изискват вниманието ми, незабавно.

— Заминаваш, защото ми се сърдиш — прошепна тя.

— Не, заминавам, защото получих съобщение от двора. Питай Уилям Хайд, той видя пратеника и му каза да ме изчака.

— Но наистина ми се сърдиш — настоя тя.

— Бях ядосан — каза той честно. — Но сега съжалявам за гневния си изблик. Не си тръгвам заради къщата, нито заради онова, което казах. В двора имам дела, за които трябва да се погрижа.

— Милорд…

— Ти ще останеш тук още месец, може би два, а когато ти пиша, можеш да се преместиш при семейство Хейс в Чизълхърст. Ще дойда да те видя там.

— Няма ли да търся къща за нас тук?

— Не — каза той кратко. — Явно имаме много различни представи по отношение на това какъв би трябвало да бъде нашият дом. Ще трябва да проведем дълъг разговор за това как желаеш да живееш ти и от какво имам нужда аз. Но не мога да обсъждам това сега. Точно сега трябва да отида в конюшните. Ще се видим на вечеря. Ще тръгна на разсъмване утре, няма нужда да ставаш да ме изпращаш. Бързам.

— Не биваше да казвам това, което казах. Много съжалявам, Робърт.

Лицето му се изопна.

— Вече е забравено.

— Не мога да го забравя — каза тя искрено, потискайки го с разкаянието си. — Съжалявам, Робърт. Не биваше да споменавам твоя позор и срама на баща ти.

Той си пое рязко дъх, опитвайки се да сдържи напиращата си ярост.

— Ще бъде по-добре, ако забравим тази кавга и не я повтаряме — предупреди я той; но тя не възприе предупреждението му.

— Моля те, Робърт, не биваше да казвам онова, което казах, за това, че ти преследваш блясъка и великолепието и не си знаеш мястото…

— Ейми, наистина помня какво каза! — вметна той. — Няма нужда да ми напомняш. Няма нужда да повтаряш оскърблението. Определено помня всяка дума и това, че ти говореше достатъчно високо, та Уилям Хайд, съпругата му и твоята компаньонка също да я чуят. Не се съмнявам, че те всички чуха как оскърбяваш мен и баща ми. Не забравям, че ти го назова разобличен предател и че обвини мен за загубата на Кале. Него обвини за смъртта на брат ми Гилфорд, а мен — за смъртта на моя брат Хенри. Ако беше някоя от слугините ми, щях да наредя да те нашибат с камшик и да те изгонят за половината от това. Щях да накарам да ти отрежат езика за разпространяване на скандални клюки. Ще сториш по-добре да не ми го напомняш, Ейми. Прекарах по-голямата част от този ден, като се опитвах да забравя мнението ти за мен. Опитвам се да забравя, че живея със съпруга, която ме презира като провалил се предател.