Филипа Грегъри - Любовникът на девицата

Тя чакаше.

— Нямаше къде да отида, освен в къщата на мащехата й в Станфийлд Хол, Норфолк — каза той — горчивината в гласа му още се усещаше остро. — Всичко, което притежавахме: лондонската къща, големите имения, къщата в Сайън — го нямаше вече. Бедната Ейми беше изгубила дори собственото си наследство, бащината си ферма в Сайдърстоун. — Той се изсмя кратко. — Кралица Мери беше настанила отново монахините в Сайън 3 3 Сайън Хаус е построен на мястото на бенедиктинския женски манастир „Сион“, основан по времето на Хенри V. След опустошаването на манастирите по времето на Хенри VIII сградите и земите преминават във владение на Короната, впоследствие ги придобива лорд-протекторът херцог Съмърсет, който построява централната сграда на мястото на манастирската църква. След екзекуцията на херцог Съмърсет собственик на Сайън Хаус става лорд Дъдли. От 1594 година до наши дни е дом на херцозите на Нортъмбърланд. — Бел.ред. . Представете си го само! Домът ми отново беше метох, и в голямата зала пееха Te Deum.

— Любезно ли се отнасяше с вас семейството й? — попита тя, досещайки се за отговора.

— Както би се отнасял всеки към един зет, представил се като най-изтъкнатия мъж в кралството, а сетне завърнал се у дома като затворник без пукната пара, поболял се от стоенето в тъмницата — каза той иронично. — Мащехата й така и не ми прости за прелъстяването на дъщерята на Джон Робсарт и рухването на неговите надежди. Закле се, че бил умрял от сломено сърце заради онова, което съм причинил на дъщеря му, и никога не ми прости и за това. Никога не ми даде повече от няколко пенса, които да сложа в джоба си. А когато научиха, че съм бил в Лондон да се срещна с някого, заплашиха да ме изхвърлят от къщата.

— Каква беше тази среща? — попита тя, свикнала на заговори.

Той сви рамене.

— О, във връзка с поставянето ви на престола — каза той, с много нисък глас. — Никога не спрях да заговорнича. Огромният ми страх беше, че сестра ви ще роди син и с нас ще е свършено. Но Бог беше добър към нас.

— Рискували сте живота си, за да заговорничите в моя полза? — попита тя, с широко отворени тъмни очи. — Дори тогава? Когато току-що сте бил освободен?

Робърт й се усмихна.

— Разбира се — каза той спокойно. — Кой друг съществува за мен освен владетелката на Англия, Елизабет?

Тя тихо си пое дъх.

— А след това бяхте принуден да си стоите кротко у дома?

— Не и аз. Когато започна войната, брат ми Хенри и аз постъпихме на служба като доброволци под командването на Филип срещу французите в Ниските земи. — Той се усмихна. — Видях ви, преди да отплавам. Помните ли?

Погледът й беше топъл.

— Разбира се. Бях там, за да се сбогувам с Филип и да подразня бедната Мери, и ето че се появихте вие, по-красив от който и да било авантюрист, потеглял някога на война: бяхте се навели и се усмихвахте надолу към мен от кралския кораб.

— Трябваше да намеря начин да се издигна отново — каза Робърт. — Трябваше да се махна от семейството на Ейми. — Направи пауза. — И от Ейми — призна той.

— Бяхте я разлюбили? — попита тя, стигайки най-после до онази част от разказа, която бе очаквала през цялото време.

Робърт се усмихна.

— Онова, което удовлетворява един неопитен младеж на шестнайсет години, не може да задържи един мъж, който е бил принуден да погледне отблизо този живот, да разбере кое му е наистина скъпо, и да започне отново от самото дъно. По времето, когато излязох от Тауър, бракът ми беше приключил. Унизителното отношение на мащехата й спрямо мен, докато тя стоеше и гледаше, само затвърди края. Лейди Робсарт ме докара до най-ниското възможно ниво на унижението. Не можах да простя на Ейми, че стоеше и гледаше това. Не можах да й простя, че не застана на моя страна. Щях да я обичам по-истински и по-силно, ако бяхме излезли от онази къща заедно и се бяхме изправили пред бедите и трудностите. Но тя си седеше на малкото столче до огнището и от време на време, когато вдигнеше поглед от ризите, които поръбваше, ми напомняше, че Бог ни заповядва да почитаме баща си и майка си, и че сме напълно зависими от фамилията Робсарт.

Той замлъкна насред изречението, с лице, потъмняло от спомена за гнева. Елизабет слушаше, прикривайки насладата си.

— И тъй… заминах да се бия в Ниските земи и мислех, че в тази война ще си създам име и ще натрупам състояние. — Той се изсмя кратко. — Това беше последният ми миг на суета — каза той. — Изгубих брат си, изгубих и по-голямата част от войската си, и изгубих Кале. Завърнах се у дома като един много смирен и унижен човек.