Филипа Грегъри - Любовникът на девицата

— Несъмнено е бил! — възкликна тя. — Синът на херцога на Нортъмбърланд да вземе момиче, което никога не е стъпвало в двора, което едва може да си напише името, и което, в момента, когато съпругът й изпадна в беда, не правеше нищо, освен да си стои у дома и да плаче!

— Доста подробна трябва да е била тази незначителна мълва, която е стигнала до ушите ви — отбеляза Робърт. — Изглежда, знаете цялата история на брака ми.

Виновният кикот на Елизабет бе прекъснат рязко, когато придворната дама се появи зад тях.

— Ваша светлост, донесох ви шал.

— Не съм искала — каза Елизабет, изненадана. Тя се обърна отново към Робърт: — Да, разбира се. Чувах да се говори за женитбата ви. И за това що за жена е съпругата ви. Но го бях забравила.

Той се поклони: усмивката напираше да се появи върху устните му:

— Мога ли да подпомогна още малко паметта ви?

— Е — каза тя закачливо, — онова, което все още не знам, е защо, на първо място, сте се оженили за нея, и, ако е било от любов, както чух, дали все още я обичате.

— Ожених се за нея, защото бях на шестнайсет, млад мъж с гореща кръв, а тя имаше хубаво лице и беше податлива на ухажванията ми — каза той, като внимаваше да не позволи казаното да прозвучи твърде романтично на тази изключително критична слушателка, макар да помнеше много добре как бяха стояли нещата, и че тогава беше луд по Ейми, опълчвайки се срещу баща си и настоявайки да я вземе за своя съпруга на всяка цена. — Жадувах да стана женен мъж и да порасна — мислех си, че така ще стане. Имахме няколко години, през които се чувствахме добре заедно, но тя беше любимото дете на баща си и беше свикнала да я глезят. Честно казано, предполагам, че и аз бях любим син и бях презадоволен. Всъщност бяхме двойка разглезени, непокорни деца. Не се погаждахме много добре, след като чарът на новостта отмина. Бях в свитата на баща си в кралския двор, както знаете, а тя остана в провинцията. Тя нямаше влечение към дворцовия живот и — бог да я благослови — не притежава излъчване и грация. Не притежава умения, необходими за един придворен, и няма желание да ги усвои.

После, ако трябва да кажа истината, когато бях в Тауър и тръпнех в ужас за живота си, отвикнах изобщо да мисля за нея. Тя ме посети един-два пъти, когато и съпругите на братята ми ги посещаваха, но не ми носеше утеха. Имах чувството, че слушам за някакъв друг свят: разказваше ми за реколтата от сено и за овцете, и за препирните със слугините. Просто имах чувството — погрешно, сигурен съм — че тя сякаш ме дразни, показвайки ми, че светът си върви и без мен. Звучеше така, сякаш беше по-щастлива без мен. Беше се върнала в къщата на баща си, беше свободна от петното на позора, сполетял моята фамилия, беше подхванала отново живота от детството си и почти ми се струваше, че предпочита да съм затворен на сигурно място, където не мога да се забъркам в неприятности. Би предпочела да съм затворник, отколкото изтъкнат човек в двора и син на най-изтъкнатия придворен.

Той направи кратка пауза.

— Вие знаете какво е — каза. — Когато си затворник, след известно време светът ти се смалява до каменните стени на килията ти, разходката ти е до прозореца и после обратно. Животът ти се състои само от спомени. А после започваш да копнееш за вечерята си. Тогава разбираш, че наистина си затворник. Не мислиш за нищо, освен за това, което е вътре. Забравил си да желаеш външния свят.

Елизабет на мига стисна ръката му със своята.

— Да — каза тя, за първи път без кокетна нотка в гласа. — Бог е свидетел, че зная какво е. И това помрачава обичта ти към всичко, което се намира отвън.

Той кимна.

— Да. Ние двамата знаем. После, когато ме освободиха, излязох от Тауър като съсипан човек. Цялото богатство и имущество на семейството ни бяха конфискувани. Бях бедняк.

— Здрав и снажен просяк? — предположи тя с усмивка.

— Дори не твърде здрав — каза той. — Бях напълно разорен и унизен, Елизабет. Бях паднал толкова низко, колкото можеше да падне човек. Майка ми беше умряла, молейки за свободата ни. Баща ми се беше отрекъл пред всички ни, беше казал, че нашата вяра е бедствие за кралството. Това разяждаше душата ми — толкова се срамувах. После, макар да бе коленичил, за да се помири с тях, те въпреки всичко го екзекутираха като предател и, Бог да му е на помощ, той умря от недостойна смърт, която посрами всички ни.

Най-скъпият ми брат Джон се разболя, докато беше в Тауър с мен, и не можах да го спася, не можех дори да се грижа за него, не знаех какво да правя. Пуснаха го да отиде при сестра ми Мери, но той умря от болестта си. Беше само на двайсет и четири години, но не можах да го спася. Бях се проявил като лош син и лош брат, и бях последвал един лош баща. Нямаше много неща, с които да се гордея, когато излязох от Тауър.