Филипа Грегъри - Любовникът на девицата

Господин Фостър поклати глава.

— Не му се налага — каза. — Не е нужно да се намокриш, за да разбереш, че вали. Знам накъде духа вятърът, и няма аз да бъда този, който ще се простуди.

— Ще повикам лекаря — каза жена му. — Може би той ще каже, че й е призляло само от ездата в жегата.

Конярчето от Къмнър яздеше бързо и стигна в Оксфорд, когато д-р Бейли, лекарят на кралицата в Оксфорд, сядаше на вечеря.

— Мога да дойда веднага — каза той, като се изправи и посегна за шапката и наметалото си. — Кой е болен в Къмнър Плейс? Не е господин Фостър, надявам се?

— Не — каза момчето, като подаде писмото, което носеше. — Една гостенка, току-що пристигнала от Абингдън. Лейди Дъдли.

Докторът застина, вдигнал наполовина шапката към главата си, а наметката му, която тъкмо посягаше да сложи, спряна насред движението, падна с плясък на едното му рамо, като счупено крило.

— Лейди Дъдли — повтори той. — Съпругата на сър Робърт Дъдли?

— Същата — каза момчето.

— Сър Робърт, който е началник на конницата на кралицата?

— Така го наричат — повтори момчето с изразително намигване, тъй като подобно на всички останали и то беше чувало слуховете.

Д-р Бейли бавно върна шапката си върху дървената поставка.

— Боя се, че не мога да дойда — каза той. Смъкна наметалото от рамото си и го преметна на високата облегалка на пейката. — Мисля, че всъщност не смея да дойда.

— Не се говори, че е чума, нито пък потната болест, сър — каза момчето. — Тя е единствената болна в къщата, а и в Абингдън няма чума, доколкото знам.

— Не, момче, не — каза замислено докторът. — Има по-опасни неща от чумата. Мисля, че не бива да се замесвам.

— Казаха, че изпитва болка — продължи момчето. — Една от къщните слугини каза, че тя плаче: чула я през вратата. Каза, че я чула как моли Бог да я освободи.

— Не смея — каза му искрено докторът. — Не смея да я преглеждам. Не бих могъл да й предпиша лекарство, дори ако знаех какво не е наред с нея.

— Защо не? Ако госпожата е болна?

— Защото ако тя умре, ще помислят, че е била отровена, и ще ме обвинят, че съм го сторил аз — каза лекарят рязко.

— А ако в отчаянието си вече е взела отрова и тя си проправя път в тялото й, тогава ще припишат вината на лекарството, което й дам. Ако тя умре, ще припишат на мен вината и може би ще трябва да се изправя на съд за убийството й. А ако някой вече я е отровил, или някой се радва на вестта, че е болна, тогава няма да ми благодарят, че съм я спасил.

Момчето зяпна.

— Изпратиха ме да ви доведа да й помогнете. Какво да кажа на госпожа Фостър?

Докторът отпусна длан на рамото на момчето.

— Кажи им, че би ми струвало по-скъпо от разрешителното ми да се замесвам в такъв случай — каза той. — Възможно е тя вече да взема лекарство и то да й е предписано от по-важен човек от мен.

Момчето се намръщи, опитвайки се да схване какво искаше да каже лекарят.

— Не разбирам — каза то.

— Искам да кажа, че ако съпругът й се опитва да я отрови, то аз не смея да се меся — каза докторът направо. — А ако е смъртно болна, тогава се съмнявам, че той ще ми благодари, че съм я спасил.

Елизабет беше в обятията на Робърт, той покриваше лицето и раменете й с целувки, ближеше шията й, омаломощавайки я, докато тя едновременно се смееше и го отблъскваше, и го притегляше обратно.

— Тихо, тихо, някой ще чуе — каза тя.

— Именно ти вдигаш всичкия този шум с виковете си.

— Тиха съм като мишка. Не викам — възрази тя.

— Не още, но ще започнеш — обеща той, при което тя отново се разсмя и затули устата си с длан.

— Ти си луд!

— Луд съм от любов — съгласи се той. — И обичам да печеля. Знаеш ли колко отмъкнах от Де Куадра?

— Обзалагал си се с испанския посланик?

— Само на сигурно.

— Колко?

— Петстотин крони — каза тържествуващо той. — А знаеш ли какво казах?

— Какво?

— Казах, че може да ми плати в испанско злато.

Тя се опита да се засмее, но той веднага видя нервността, която се мярна за миг в очите й.

— Ах, Елизабет, не разваляй всичко, много лесно е да се справим с испанския посланик. Аз го разбирам, и той ме разбира. Това беше само шега, той се засмя, и аз също. Мога да се справям с държавните дела, Бог е свидетел, че съм роден и възпитан да се занимавам с тях.

— Аз съм родена да бъда кралица — бързо му заяви тя.

— Никой не го отрича — каза той. — Най-малко пък аз. Защото съм роден да бъда твой любим, твой съпруг и твой крал.

Тя се поколеба.

— Робърт, дори ако обявим годежа си, ти няма да получиш кралска титла.