Филипа Грегъри - Любовникът на девицата

— Колко мило — каза Ейми с неопределен тон. — Мисля, че сега бих искала да си почина.

— Разбира се — госпожа Фостър стана. — Стаята ви е точно над главната част на къщата, с изглед към алеята.

Ейми се поколеба: беше се упътила към най-хубавата спалня в другия край на сградата.

— Позволете да ви покажа — каза госпожа Фостър и излезе първа от голямата зала, като я поведе през двойната арка, през настлания с каменни плочи килер за храни и напитки, към витото каменно стълбище.

— Ето тук, а госпожа Одингсел ще бъде съвсем наблизо — каза тя, като посочи към двете дървени врати.

— Изглежда толкова странно, че това е било манастир само преди петдесет години — каза Ейми, като спря за миг край една от дървените греди, върху която беше изобразен малък херувим от тъмно дърво, излъскан до светложълто от постоянното докосване. — Този малък ангел може би е помагал на някого да се моли.

— Благодаря на Бога, че бяхме освободени от паписткото суеверие — каза пламенно госпожа Фостър.

— Амин — каза бързо Лизи.

Ейми не каза нито дума; но докосна бузата на ангелчето, отвори тежката дървена врата на стаята си и влезе.

Те изчакаха, докато вратата се затвори зад нея.

— Толкова е бледа. Болна ли е? — запита настоятелно госпожа Фостър.

Обърнаха се и влязоха в стаята на Лизи Одингсел.

— Много е уморена — каза Лизи. — И почти не се храни. Оплаква се от болка в гърдите, но казва, че това се дължи на сломеното й сърце. Тя приема много зле всичко това.

— Чух, че имала тумор на гърдата?

— Изпитва постоянна болка, но няма израстък. Това е поредният лондонски слух, като всички останали.

Госпожа Фостър присви устни и поклати глава при мисълта за лондонските слухове, които ставаха все по-разюздани и по-подробни с всеки изминал ден.

— Е, да я пази Господ — каза госпожа Фостър. — Положих огромен труд да убедя съпруга си изобщо да я приемем тук. Бих си помислила, че от всички мъже на света най-вероятно е той да я съжали, но той ми каза в лицето, че сега ще заплати не само с живота си, ако обиди сър Робърт, и че за него е по-важно от всичко на света да се радва на благоволението на негова светлост, ако той се издигне, както предвиждат всички.

— А какво предвиждат? — настоя Лизи. — Колко по-високо може да се издигне той?

— Говори се, че той ще бъде принц консорт — каза простичко госпожа Фостър. — Говори се, че вече е тайно женен за кралицата, и че ще бъде коронясан на Коледа. А тя, бедната жена, ще бъде забравена.

— Да, но забравена къде? — настоя Лизи. — Брат ми няма да я приеме обратно, а тя не може да живее в Станфийлд Хол през цялата година, това не е много повече от обикновена ферма. Освен това, не знам дали там ще я приемат. Ако семейството й я отхвърли, къде ще отиде тя? Какво ще прави?

— Видът й е такъв, сякаш няма да го преживее — каза без заобикалки госпожа Фостър. — И това ще бъде изход от затрудненото положение на негова светлост. Да й доведем ли лекар?

— Да — каза Лизи. — Не се съмнявам, че е болна от скръб, но може би някой лекар може да й даде нещо, така че тя поне да може да се храни и да спи, и да престане да плаче през цялото време.

— Тя плаче?

Гласът на самата Лизи потрепери:

— През деня успява да го преглътне, но ако някога се заслушате на вратата й през нощта, ще я чуете. Плаче насън. През цялата нощ сълзите се стичат по бузите й, тя плаче за него. Шепне името му насън. Отново и отново се обръща към него: „Милорд“?

Сесил и Елизабет бяха в розовата градина в Уиндзор с придворните дами, когато Робърт Дъдли дойде да се присъедини към тях заедно с испанския посланик.

Елизабет се усмихна и поднесе на Де Куадра ръката си за целувка.

— А това посещение за удоволствие ли е, или по работа? — попита тя.

— Сега съм отдаден на удоволствието — каза той със силния си акцент. — Свърших делата си със сър Робърт и мога да прекарам останалата част от времето си, наслаждавайки се на вашата компания.

Елизабет повдигна изрисуваните си с молив вежди.

— Дела ли? — обърна се тя към Робърт.

Той кимна.

— Всичко е приключено. Тъкмо казвах на испанския посланик, че тази вечер ще имаме турнир по тенис, и на него ще му е много интересно да гледа.

— Това е само малка игра — каза Елизабет: не смееше да погледне към Сесил. — Някои от младите мъже са се събрали в отбори — Хората на кралицата, и Хората на Циганина. — Дамите се засмяха кръшно, когато чуха двете прозвища.

Испанският посланик се усмихна, като премести поглед от единия към другия.