Филипа Грегъри - Любовникът на девицата

Той плащаше сметки: пред него беше отворен голям сандък с пари, икономът му представяше документи и отброяваше монети за огромните разноски на конюшните.

Летиша потропа на вратата и надникна в стаята.

— Мистрес Нолис — каза Робърт с равен тон. — Това наистина е необичайна чест.

— Става въпрос за кралицата — каза тя.

Той веднага скочи: насмешливото му изражение беше изчезнало напълно:

— В безопасност ли е тя?

Летиша отбеляза как първата му мисъл беше, че Елизабет е била нападната. Значи баща й беше прав: всички те се намираха постоянно в изключителна опасност.

— В безопасност е, но много разстроена.

— Тя ли изпрати да ме повикаш?

— Не. Дойдох, без да ми нареждат. Помислих си, че ще е добре да отидете при нея.

Той й се усмихна лениво.

— Ти си изключително необикновено момиче — каза. — Защо си се нагърбила сама с такава задача?

— Тя не е на себе си — сподели Летиша. — Става дума за войната с Франция. Тя не може да реши, а трябва да вземе решение. Изгуби Сесил, а изглежда, че изгуби и вас. Няма си никого. Понякога мисли в полза на дадено решение, друг път мисли против него, но никое решение не я задоволява. Нервна е като заек, подгонен от пор.

Робърт се намръщи на непристойния й език.

— Ще дойда — каза той. — И ти благодаря, че ми каза.

Тя му хвърли закачлива усмивка изпод тъмните си ресници.

— Ако бях на мястото на кралицата, щях да искам да бъдете до мен през цялото време — каза тя. — Без значение дали има война или не.

— А как са сватбените ви планове? — попита той вежливо. — Роклята ушита ли е? Готово ли е всичко? Гори ли женихът от нетърпение?

— Благодаря ви, да — каза тя невъзмутимо. — А как е лейди Дъдли? Не е болна, надявам се? Ще дойде ли скоро в двора?

В кралските покои Елизабет седеше на стола си до огъня, дамите й се бяха пръснали из стаята в напрегнато очакване какво ли можеше да е следващото й искане. Други придворни се навъртаха наоколо с надеждата да бъдат поканени да говорят с нея, но Елизабет не желаеше да изслушва прошения, не желаеше никой да отвлича вниманието й.

Дъдли влезе, и при звука от стъпките му тя се обърна веднага. Радостта, внезапно появила се върху лицето й, не можеше да бъде прикрита. Тя се изправи на крака.

— О, Робърт!

Без друга покана той се приближи до нея и я придърпа със себе си в една прозоречна ниша, далече от любопитните погледи на дамите й.

— Знаех, че си нещастна — каза той. — Трябваше да дойда. Не можех да стоя далече от теб и миг повече.

— Как разбра? — настоя тя: не се сдържа и се наведе към него. Дори само мирисът на дрехите му, на косата му, беше дълбока утеха за нея. — Как изобщо разбра, че се нуждая от теб тъй отчаяно?

— Защото не мога да намеря покой, без да съм близо до теб — каза той. — Защото аз също имам нужда от теб. Разстроило ли те е нещо?

— Сесил ме напусна — каза тя съкрушено. — Не мога да се справя без него.

— Разбира се, знаех, че си е отишъл, но защо? — попита Робърт, макар да беше получил подробен доклад от Томас Блаунт в деня, когато Сесил си отиде.

— Каза, че не желае да остане с мен, освен ако не обявим война на французите, а аз не смея, Робърт, наистина не смея, и въпреки това… как мога да управлявам без Сесил до мен?

— Мили боже, мислех, че той никога няма да те напусне. Мислех, че вие с него сте си дали клетва.

Устните на Елизабет трепереха.

— Мислех си, че никога няма да го направи — каза тя. — Бих му поверила живота си. Но той казва, че не може да ми служи, ако не желая да го послушам, и, Робърт… твърде много се страхувам.

Последните думи бяха изречени едва доловимо: тя хвърли поглед из стаята, сякаш страхът й беше изключително позорна тайна, която можеше да довери единствено на него.

„А, не става дума само за войната“, помисли си той. „Сесил й е като баща. Той е съветникът, на когото тя се доверява от години. А Сесил има възгледи за тази страна, каквито няма никой друг. Той наистина възприема англичаните като самостоятелна и пълноправна нация, не като пъстра сбирщина от воюващи фамилии, както гледаше на тях баща ми… а също и аз. Обичта на Сесил към Англия, самата му вяра в Англия, е по-важен възглед от моето или нейното виждане. Той я поддържа уверена и спокойна, той поддържа вярата й, дори и ако тя не е нищо повече от една мечта…“

— Сега съм тук — каза той, сякаш присъствието му щеше да бъде достатъчно да я утеши. — Ще се разходим заедно след вечеря, и ще решим какво трябва да се направи. Не си сама, любов моя. Аз съм тук, за да ти помогна.