Карлос Сафон - Затворникът на рая

Показах му юмрука си.

— Майчице мила!

— Как разбрахте…?

— Защото ви познавам така, сякаш аз съм ви родил, макар че в някои дни почти се разкайвам за това — гневно отвърна той.

— Не знам какво ме прихвана…

— Аз пък знам. И не ми харесва. Хич даже не ми харесва. Това не е онзи Даниел, когото познавам. Нито пък онзи Даниел, с когото искам да съм приятел.

Ръката ме болеше, но много повече ме заболя от мисълта, че съм разочаровал Фермин.

— Фермин, не ми се сърдете.

— О, детенцето може би ще поиска и медал да му дам?

Известно време пътувахме мълчаливо, като всеки гледаше към своята страна на улицата.

— Слава Богу, че дойдохте — казах накрая.

— Нима си мислехте, че ще ви оставя сам?

— Нали няма да кажете нищо на Беа?

— Има си хас! Може би ще трябва да пиша и до директора на „Ла Вангуардия“, за да му разкажа за геройската ви постъпка!

— Не знам какво ми стана, просто не знам…

Суровото му изражение най-сетне се смекчи и той ме потупа по ръката. Преглътнах болката си.

— Повече няма да предъвкваме тази тема. На ваше място сигурно и аз щях да направя същото.

Гледах шествието на Барселона зад прозорците на колата.

— Каква беше тази карта?

— Какво казвате?

— Полицейската карта, която му показахте… Каква беше?

— Членската карта на футболен клуб „Барселона“ на енорийския свещеник.

— Имахте право, Фермин. Какъв кретен съм бил да подозирам Беа!

— Аз винаги съм прав. Това си ми е по рождение.

Предадох се пред очевидното и си затворих устата, защото вече бях наговорил достатъчно глупости за един ден. Фермин бе притихнал и изглеждаше умислен. Притесних се, че съм го разочаровал толкова силно с поведението си, че дори не знае какво да ми каже.

— Фермин, за какво мислите?

Извърна се и ме погледна угрижено.

— Мислех си за онзи човек.

— За Каскос ли?

— Не, за Валс. За онова, което тоя малоумник каза одеве. Чудя се какво означава.

— Какво имате предвид?

Лицето му беше мрачно.

— Досега се тревожех, че вие искате да намерите Валс.

— И това вече не ви притеснява?

— Не, сега друго ме тревожи повече, Даниел.

— Какво?

— Че всъщност той търси вас.

Спогледахме се безмълвно.

— А сещате ли се за някаква причина? — попитах след малко.

Фермин, който винаги имаше готов отговор за всичко, бавно поклати глава и отмести очи.

Изминахме останалия път, без да продумаме. Когато се прибрахме, се качих направо в апартамента, взех си душ и глътнах четири аспирина. После спуснах жалузите, прегърнах една възглавница, която ухаеше на Беа, и заспах като идиот, какъвто си бях, чудейки се къде ли бе тя — жената, заради която нямах нищо против да стана за смях пред целия свят.

— Приличам на бодливо свинче — заяви Бернарда, загледана в стократно умноженото си отражение в огледалната стая на моден салон „Санта Еулалия“.

Две шивачки, коленичили в краката й, продължаваха да слагат десетки карфици по булчинската й рокля под зоркия поглед на Беа, която ги обикаляше в кръг и инспектираше всяка гънка и всеки шев, сякаш животът й зависеше от това. Разперила ръце на кръст в шестоъгълното помещение с огледални стени, Бернарда почти не смееше да диша, но очите й шареха по отразената й под различни ъгли фигура, търсейки неспокойно признаци за издутина в коремната област.

— Сигурна ли сте, че нищо не ми личи, госпожо Беа?

— Абсолютно нищо. Плоска си като дъска. Там, където трябва, разбира се.

— Ох, не знам, не знам…

Изпитанията на Бернарда и усилията на шивачките да нагласят модела продължиха още половин час. Когато клетата булка сякаш вече бе набучена с всичките карфици на света, звездният моделиер на фирмата и създател на роклята дръпна завесата и се появи тържествено. След бегъл оглед и няколко поправки в подплатата на полата той даде одобрението си и щракна с пръсти, за да даде знак на асистентките си да напуснат сцената.

— И Пертегас 40 40 Мануел Пертегас Ибаньес (1917) — испански моден дизайнер, смятан за последния от ветераните на световната висша мода, който продължава да работи. дори нямаше да ви направи толкова хубава — отсъди той доволен.

Беа се усмихна и кимна.

Моделиерът, строен господин с превзети маниери и позьорски жестове, който отговаряше просто на името Еваристо, целуна Бернарда по бузата.

— Вие сте най-добрият модел на света. Най-търпеливата, най-изстрадалата. Доста се потрудихме, но си струваше усилията.