Дан Симънс - Ужас

— Слушам, капитане — отвърна изморено помощник-капитанът.

— Между другото кой беше свидетел на смъртта на лейтенант Гор?

— Всички ние, сър — отвърна Девьо. — Но моряк Бест беше заедно с него през по-голямата част от двете денонощия, които прекарахме на Земята на крал Уилям и в близост до нея. Чарли е видял всичко, което е вършил там лейтенант Гор.

— Много добре — рече сър Джон. — Заемете се със задълженията си, господин Девьо. Скоро ще чуя доклада ви. Бест, вие елате с мен и командир Фицджеймс.

— Слушам, сър — отвърна морякът, докато разрязваше последния си кожен ремък, тъй като беше твърде изтощен, за да го развърже. Силите не му стигаха дори да вдигне ръката си и да отдаде чест.

Чарлс Бест стоеше под трите престънови илюминатора, сияещи над главата му с млечнобялата светлина на незалязващото слънце, и докладваше на седналите сър Джон Франклин, командир Фицджеймс и капитан Крозиър — по щастлива случайност капитанът на КНВ „Ужас“ беше дошъл на посещение само няколко минути след като отрядът се беше качил на борда. Едмънд Хор, стюард и при нужда секретар на сър Джон, седеше зад офицерите и си водеше бележки. Бест стоеше прав, разбира се, но Крозиър беше предложил да дадат на изтощения мъж малко бренди с медицинска цел и въпреки че лицето на сър Джон изразяваше неодобрението му, той си позволи да помоли командир Фицджеймс да донесе малко от личните си запаси. Алкохолът като че ли посъживи Бест.

Морякът започна доклада си, прекъсван от време на време от въпросите на тримата офицери. Когато описанието му на мъчителното им пътуване към Земята на крал Уилям заплашваше да се проточи, сър Джон го подкани да премине към описанието на събитията от последните два дни.

— Да, сър. Ами, след онази първа нощ, когато ни връхлетя гръмотевичната буря и намерихме онези… следи, отпечатъци… в снега, ние се опитахме да поспим няколко часа, но безуспешно, и двамата с лейтенант Гор се приготвихме да потеглим на юг с малки запаси от провизии, а господин Девьо натовари шейната с остатъците от палатката и клетия Хартнъл, който тогава още беше в безсъзнание, казахме си „до утре“ и потеглихме — ние с лейтенанта на юг, а господин Девьо и хората му обратно към заледеното море.

— Били сте въоръжени — каза Франклин.

— Да, сър Джон — потвърди Бест. — Лейтенант Гор имаше пистолет. Аз носех едната от пушките. Господин Девьо взе другата, а редник Пилкингтън носеше мускета.

— Кажете ни защо лейтенант Гор раздели отряда — нареди сър Джон.

За миг Бест изглеждаше объркан от въпроса, но след това лицето му се проясни.

— А, той ни каза, че следва вашите заповеди, сър. След като бурята унищожи храната и повреди палатката ни край пирамидата, се налагаше по-голямата част от отряда ни да се върне при лагера край морето. Лейтенант Гор и аз продължихме покрай брега, за да отнесем втория контейнер с посланието някъде на юг и да проверим дали няма открита вода. Нямаше никаква, сър. Открита вода имам предвид. Нито следа. Нито едно шиб… нито едно отражение в тъмното небе, което да свидетелства за вода.

— Колко далеч на юг стигнахте, Бест? — попита Фицджеймс.

— Лейтенант Гор пресметна, че бяхме пропътували около четири мили през снега и замръзналия чакъл, когато стигнахме до един голям проток… който доста приличаше на онзи залив на Бичи, където презимувахме преди година. Но вие, господа, знаете какво е да преминеш четири мили в мъгла и вятър, че и през лед, дори когато е на твърда земя. Сигурно сме избродили поне десет мили, за да преодолеем тези четири. Протокът беше скован в лед, плътен като тукашния паков лед. Не се виждаше дори обичайната вода между бреговете и леда, каквато се появява във всеки залив през тукашното лято. Така че ние го прекосихме, сър, а после изминахме още около четвърт миля по носа, след което двамата с лейтенант Гор построихме още една пирамида — не толкова висока и красива като на капитан Рос, убеден съм, но здрава и достатъчно висока, за да бъде веднага забелязана от всеки. Местността там е толкова равна, че няма нищо, по-високо от човек. Така че ние струпахме камъните на височината на очите и оставихме вътре съобщението, същото като първото, както ми каза лейтенантът, в същия месингов цилиндър.

— След това поехте назад? — попита капитан Крозиър.

— Не, сър — отвърна Бест. — Признавам, че бях изтощен. Лейтенант Гор — също. Вървенето цял ден беше ужасно трудно, дори застругите там са толкова твърди, че с усилие си проправяхме път през тях, но тъй като непрекъснато беше мъгливо, успявахме да зърнем брега пред нас само от време на време, когато мъглата се вдигаше, и макар че когато завършихме пирамидата и оставихме съобщението, вече беше станало следобед, лейтенант Гор реши да продължим още шест или седем мили на юг покрай брега. Понякога можехме да виждаме, но през повечето време не можехме. Ала ние чувахме.