Дан Симънс - Ужас

— Какво чувахте, човече? — попита Франклин.

— Нещо се движеше след нас, сър Джон. Нещо голямо. Което дишаше. Понякога пуфтеше… нали се сещате, господа, както правят белите мечки все едно кашлят?

— Уверихте ли се, че е мечка? — попита Фицджеймс. — Казахте, че вие сте били най-високите там. Ако ви е следвала мечка, сигурно сте успели да я видите при вдигането на мъглата?

— Да, сър — каза Бест и сбърчи вежди така, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. — Искам да кажа — не, сър. Не можахме да се уверим, че е мечка, сър. При нормални условия бихме могли да го направим. Щяхме да го направим. Но не можехме и не го направихме. Понякога го чувахме да кашля точно зад гърбовете ни — на петнайсетина фута назад в мъглата — и аз вдигах пушката, а лейтенант Гор вадеше пистолета си и чакахме, затаили дъх, но когато мъглата се вдигнеше и можехме да виждаме на стотина фута напред, там нямаше нищо.

— Сигурно е било някакъв слухов феномен — каза сър Джон.

— Да, сър — съгласи се Бест, ала тонът на гласа му подсказваше, че не е разбрал коментара на сър Джон.

— Крайбрежният лед издава шумове — каза Франклин. — Може и да е бил вятърът.

— О, да, сър, сър Джон — рече Бест. — Само че там нямаше вятър. Но ледът… възможно е да е бил той, милорд. Винаги е възможно да е бил той. — Ала тонът му подсказваше, че се съмнява в това.

Сър Джон се разкърши, сякаш нещо го сърбеше, и каза:

— В началото казахте, че лейтенант Гор е умрял… е бил убит… след като сте се върнали при останалите мъже на леда. Моля, продължете разказа си оттам.

— Да, сър. Ами сигурно беше вече почти полунощ, когато достигнахме най-южната точка от нашия маршрут. Слънцето се беше скрило, но небето сияеше с една златиста светлина… нали се сещате как обикновено се получава около полунощ тук, сър Джон. За кратко мъглата се беше разсеяла дотолкова, че когато се изкачихме на един скалист хълм — не точно хълм, а по-скоро нещо като висок нос, който се издигаше на около петнайсет фута над останалата плоска, чакълеста земя около нас, — успяхме да видим, че бреговата линия се извива на юг към неясния хоризонт, над който изпъкваха проблясващи айсберги, скупчени покрай брега. Никаква вода. Плътен лед докъдето ни стига погледът. Затова се обърнахме и тръгнахме назад. Нямахме нито палатка, нито спални чували, само малко студено месо за дъвчене. В него си счупих един съвсем здрав зъб. И двамата бяхме много жадни, сър Джон. Нямахме спиртник, за да си стопим лед или сняг, а потеглихме само с малко вода в една бутилка, която лейтенант Гор държеше в пазвата си, под жилетката.

Вървяхме цяла нощ — час или два през сумрака, който тук се смята за нощ, а после още няколко часа — и на няколко пъти аз заспивах, докато вървях, и сигурно щях да продължа да вървя в кръг, докато падна, ако лейтенант Гор не ме хващаше за ръката, не ме разтърсваше и не ме повеждаше по правилния път. Подминахме новата пирамида и прекосихме протока, а някъде около седем часа, когато слънцето отново се беше издигнало високо в небето, достигнахме мястото на първата пирамида, пирамидата на сър Джеймс Рос имам предвид, където бяхме лагерували предишната нощ — всъщност не предишната, а нощта преди нея, по време на първата гръмотевична буря, — след което продължихме бавно напред по следите от шейната, които водеха към крайбрежните айсберги и морския лед.

— Казахте „по време на първата гръмотевична буря“ — прекъсна го Крозиър. — И други ли имаше? Докато ви нямаше, ние преживяхме няколко, но като че ли най-страшните бушуваха на юг.

— О, да, сър — отвърна Бест. — На всеки няколко часа, дори и в най-гъстата мъгла, започваше отново да гърми, а после косите ни щръкваха нагоре, сякаш се опитваха да се откъснат от главите ни, и всичко метално — токите на коланите, пушката, пистолетът на лейтенант Гор — започваше да сияе със синкава светлина, а ние бързахме да си намерим място, където да се проснем върху чакъла и просто лежахме там, опитвайки се да се слеем със земята, докато светът около нас експлодираше точно както при оръдейната канонада при Трафалгар, господа.

— Вие участвал ли сте в трафалгарското сражение, моряк Бест? — попита сър Джон с леден глас.

Бест примигна.

— Не, сър. Разбира се, че не, сър. Аз съм само на двайсет и пет, милорд.

— Аз бях при Трафалгар, моряк Бест — рече сухо сър Джон. — Като офицер за свръзка на КНВ „Белерофон“, където трийсет и трима от четирийсетимата офицери бяха убити в една-единствена битка. Моля ви, въздържайте се до края на доклада си да употребявате подобни метафори или сравнения.