Дан Симънс - Ужас

— Лейтенант — продължи да настоява Бест. — Става дума за Том Хартнъл.

— Какво за него? — рече сопнато Гор. Той тъкмо започваше третата си обиколка на кръга.

— Няма го. Току-що осъзнах, че не съм го виждал, откакто излязохме от палатката.

Гудсър рязко вдигна глава и се извърна заедно с останалите. Намиращият се на триста ярда от тях нисък леден хребет скриваше от очите им съборената им палатка и шейната. Нищо не помръдваше в необятната сивкавобяла пустош.

Всички се затичаха едновременно.

Хартнъл беше жив, но в безсъзнание и все още лежеше под брезента на палатката. На лявата страна на главата му имаше огромна цицина — дебелият брезент се беше разкъсал на мястото, където беше преминала ледената топка с размер на юмрук — и от ухото му течеше кръв, но скоро Гудсър напипа бавния му пулс. Хората издърпаха изпадналия в безсъзнание мъж изпод палатката, извадиха два спални чувала и се погрижиха да му бъде колкото се може по-топло и удобно. Над главите им отново започнаха да се събират тъмни облаци.

— Колко е сериозно? — попита лейтенант Гор.

Гудсър поклати глава.

— Няма как да разберем, докато не се събуди… ако се събуди. Изненадан съм, че никой от останалите не е пострадал толкова сериозно. Това си беше наистина ужасяващ порой от твърди предмети.

Гор кимна.

— Изобщо не ми се иска да загубя и Томи след смъртта на брат му Джон миналата година. Семейството му няма да го понесе.

Гудсър си спомни как приготвяше за погребение Джон Хартнъл, облечен в най-хубавата бархетна риза на брат му Томи. Помисли си за тази риза, която се намираше под замръзналата земя и покрития със сняг чакъл на стотици мили северно оттук, за ледения вятър под онази черна скала, свистящ между дървените надгробни знаци. Лекарят потрепери.

— Всички започваме да измръзваме — каза Гор. — Имаме нужда от сън. Редник Пилкингтън, намерете подпорните пръти за палатката и помогнете на Бест и Фериър да я разпънат отново.

— Слушам, сър.

Докато двама мъже тръгнаха да търсят подпорните пръти, Морфин повдигна брезента. Направената на решето от градушката палатка приличаше повече на бойно знаме.

— Мили Боже! — каза Девьо.

— Спалните чували са съвсем мокри — докладва Морфин. — А вътрешността на палатката е подгизнала.

Гор въздъхна.

Пилкингтън и Бест се върнаха с два овъглени и окривени пръта от дърво и желязо.

— Ударила ги е мълния, лейтенант — докладва морският пехотинец. — Като че ли желязната им сърцевина е привлякла светкавиците, сър. Никой от тях не може да се използва за централен.

Гор само кимна.

— В шейната имаме брадва. Донесете я тук и вземете една пушка, за да ги използвате като двойни колони. Ако трябва, разтопете малко лед, за да залеете основата им.

— Спиртникът е повреден — напомни му Фериър. — Повече няма да можем да топим лед.

— На шейната има още два — отвърна Гор. — Освен това имаме питейна вода в бутилки. Тя е замръзнала, но пъхнете няколко бутилки под дрехите си, докато се стопи. Излейте я в дупката, която ще изсечете в леда. Ще замръзне за нула време. Господин Бест?

— Да, сър? — отвърна набитият млад моряк, опитвайки се да прикрие прозявката си.

— Почистете отвътре палатката колкото се може по-добре, вземете ножа си и разпорете два спални чувала. Ще ги използваме като долни и горни одеяла, като ще се притиснем един към друг, за да се стоплим. Трябва да поспим.

Гудсър наблюдаваше изпадналия в безсъзнание Хартнъл, но младият мъж продължаваше да не показва никакви признаци на живот. На лекаря му се налагаше да проверява дали диша, за да се убеди, че все още не е умрял.

— Сутринта ли тръгваме обратно, сър? — попита Джон Морфин. — Имам предвид да приберем припасите от склада и да се отправим към корабите? Не ни е останала достатъчно храна за обратния път дори за орязан порцион.

Гор се усмихна и поклати глава.

— Два дни постене няма да ни навредят, човече. Но тъй като Хартнъл е ранен, ще изпратя вас четиримата до склада заедно с него, натоварен на шейната. Там ще направите възможно най-добрия лагер, а аз ще тръгна с един човек на юг, както заповяда сър Джон. Трябва да оставя и второто писмо до Адмиралтейството, но по-важното е да стигнем колкото се може по на юг, за да проверим дали има някакви признаци за открита вода. Ако не го направим, целият ни поход ще е бил напразен.

— Готов съм да тръгна с вас, лейтенант Гор — рече Гудсър и се изненада от звука на собствения си глас. Незнайно защо за него беше изключително важно да остане с офицера.