Дан Симънс - Ужас

Безмълвната започва да събира палатката с уверени движения, а през това време Крозиър се оглежда наоколо.

„Наистина е нощ. Защо ме изкара навън през нощта? Да няма някакви непредвидени обстоятелства?“ Доколкото може да съди по шумовете, палатката от еленови кожи, която е разглобена бързо, е била разпъната направо върху леда, разположена е сред глетчерови върхове, айсберги и тороси, отразяващи слабата светлина на няколкото звезди, надничащи между облаците. Крозиър вижда тъмната вода на полиния, намираща се на по-малко от трийсет фута от мястото на палатката, и сърцето му забива учестено. „Все още се намираме на мястото, където Хики ни нападна от засада, на две мили от лагера «Спасение». Знам пътя дотам.“

Тогава осъзнава, че тази полиния е много по-малка от онази, до която ги беше завел Робърт Голдинг — черното петно на откритата вода е дълго по-малко от осем фута и е широко само половин фут. А и околните айсберги, замръзнали в паковия лед, не изглеждат по същия начин. Те са много по-високи и повече на брой, отколкото онези на мястото на засадата. И торосите са по-високи.

Крозиър поглежда небето с присвити очи, но вижда само слабо проблясващите звезди. Ако облаците се разнесяха и ако секстантът му, таблиците и картите бяха в него, той може би щеше да успее да определи местоположението си.

Ако… ако… може би.

Единственото познато струпване от звезди, което Крозиър забелязва сред облаците, подхожда повече на зимно съзвездие, отколкото на лятно от средата или края на август. Той знае, че е прострелян през нощта на 17 август — беше направил ежедневната записка в корабния дневник, преди Робърт Голдинг да се появи тичешком в лагера, — и е убеден, че от момента на нападението са минали само няколко дни.

Той оглежда трескаво обсипания с ледени върхове хоризонт, опитвайки се да открие смътното сияние, подсказващо за скорошен залез на юг. Навсякъде наоколо е само нощ и виещ вятър, и няколко мъждукащи звезди.

Мили Боже… къде е слънцето?

Крозиър продължава да не чувства студ, но трепери толкова силно, че е принуден да използва малкото си сила, за да се вкопчи в натрупаните, сгънати кожи, така че да не се прекатури.

Безмълвната дама прави нещо много странно.

Тя беше съборила палатката от кожи и кости с няколко пестеливи движения — дори в полумрака Крозиър може да види, че външното покритие е направено от тюленови кожи — и сега е коленичила пред една от кожите и използва кривия си нож, за да я разреже през средата.

После хваща двете половинки и ги хвърля в полинията, накисвайки ги във водата с една крива пръчка, докато не се намокрят хубаво. Връща се на мястото, където допреди няколко минути се беше издигала палатката, измъква замръзналата риба от нишата, изсечена в леда в нейната половина на палатката, и бързо подрежда редица от риби, всяка с глава към опашката на предишната, в единия край на всяка от двете половини бързо замръзваща тюленова кожа.

Крозиър няма никаква представа какво е намислила жената. Тя сякаш извършва някакъв безумен езически ритуал тук, в тъмната нощ, под звездите. Проблемът е, вижда Крозиър, че тя беше нарязала покривната кожа на палатката им . Дори да издигне отново палатката от еленовите кожи, опънати върху пръснатите криви пръти, ребра и кокали, стените нямаше да пазят вече така добре от вятъра и студа.

Без да му обръща внимание, Безмълвната навива двете половини тюленова кожа плътно около рибите, като разтяга мократа кожа, за да се стегнат рулата още повече. Крозиър с изненада забелязва, че тя е оставила в краищата на двете рула да стърчи по половин риба и сега съсредоточено се опитва да изкриви леко нагоре главата на всяка една от тях.

След две минути момичето вдига двете седемфутови рула от увита в тюленова кожа риба, които са замръзнали здраво, като тесни дъбови греди със стърчащи рибешки глави по краищата, и ги оставя едно до друго на леда.

После разстила на леда малка кожа, отпуска се на колене върху нея и с помощта на сухожилия и кожени ремъци свързва еленовите рога и кости — които досега бяха служили за скеле на палатката — за да може чрез тях да съедини двете седемфутови рула от увити в тюленова кожа риби.

— Майко Божия! — изхриптява Крозиър. Замръзналите рула от риби, увити в мокра тюленова кожа, са плъзгачи. Еленовите рога са напречните дъски. — Та ти правиш шейна, по дяволите! — шепне той.

Парата от дъха му увисва в облак от ледени кристали във въздуха, а изумлението му преминава в лека паника. „Никога досега не е било толкова студено на 17 август — температурите дори не са се доближавали до тези.“