Филипа Грегъри: Бялата кралица

— Отново тревожни времена — казва ми сър Едуард с изискан тон. Срещам се с него далече от къщата, на бреговете на реката. Китка върби ни закрива от пътеката, която минава наблизо. Конят на сър Едуард и моят дружески хрупат ниската трева, докато ние стоим и двамата — загледани да видим потрепването на кафява пъстърва в бистрата вода. Права съм да крия присъствието ни: сър Едуард е впечатляващ мъж, скъпо облечен, чернокос. Винаги е бил мой фаворит, кръщелник на моя съпруг Едуард, който подкрепи покръстването му от еврейската в християнската вяра. Винаги е обичал Едуард като свой кръстник, и съм готова да му поверя живота си или нещо по-скъпоценно от самия живот. Доверих му се, когато командваше кораба, с който замина Ричард, и му се доверявам сега, когато се надявам, че ще го доведе обратно.

— Времена, които, смятам, може да се окажат добри за мен и моите близки — отбелязвам аз.

— Аз съм на вашите услуги — казва той. — А вниманието на страната е толкова отвлечено от свикването на войските, та смятам, че мога да направя за вас всичко, без да ме забележат.

— Знам — усмихвам му се. — Не забравям, че ми услужихте веднъж преди, когато на борда на кораба си отведохте едно момче във Фландрия.

— Какво мога да направя за вас този път?

— Можете да идете в град Турне, във Фландрия — казвам. — При моста Сен Жан. Тамошният пазач на шлюза се казва Жан Уербек.

Той кимва, съхранявайки името в паметта си.

— И какво ще намеря там? — пита той с много нисък глас.

Едва съумявам да изрека тайната, която съм премълчавала толкова дълго.

— Ще намерите моя син — казвам. — Моя син Ричард. Ще го намерите и ще ми го доведете.

Сериозното му лице се вдига към мен, кафявите му очи блестят.

— Безопасно ли е да се върне? Ще бъде ли възстановен на трона на баща си? — пита ме той. — Значи сте се споразумели с крал Ричард и синът на Едуард ще стане крал на свой ред?

— Ако е рекъл Господ — казвам. — Да.

Мелузина, жената, която не можела да забрави своята стихия — водата — оставила своите синове при съпруга си, и си отишла с дъщерите си. Момчетата пораснали и станали мъже, херцози на Бургундия, владетели на християнския свят. Момичетата наследили Зрението на майка си и нейните познания за неизвестни неща. Тя не видяла съпруга си никога повече, никога не престанала да тъгува за него; но в смъртния си час той я чул да пее за него. Тогава разбрал, както тя знаела винаги, че няма значение дали една съпруга е наполовина риба, дали един съпруг е изцяло смъртен. Ако има достатъчно любов, тогава нищо — нито природата, нито дори самата смърт — може да застане между двама души, които се обичат.

Полунощ е, уреченото време, и аз чувам тихото почукване на кухненската врата, и слизам, заслонила свещта си с длан, за да отворя вратата. Огънят хвърля топъл отблясък над кухнята: слугите спят в сламата в ъглите на стаята. Кучето вдига глава, когато минавам край него, но никой друг не ме вижда.

Нощта е топла, тихо е, свещта не потрепва, когато отварям вратата и спирам, когато виждам едър мъж и момче, единайсетгодишно момче, застанали на прага.

— Влезте — казвам тихо. Въвеждам ги в къщата, нагоре по дървените стъпала до личната си стая, където лампите са запалени и огънят гори ярко, а в чашите чака налято вино.

После се обръщам, с треперещи ръце свалям свещта, и поглеждам момчето, което сър Едуард Брамптън ми е довел.

— Това ти ли си? Наистина ли си ти? — прошепвам.

Той е пораснал, главата му стига до рамото ми, но бих го познала навсякъде заради косата — бронзова на цвят като тази на баща му, и очите му с цвят на лешник. Запазил е познатата си крива усмивка и момчешкия навик да свежда глава. Когато посягам към него, той се сгушва в прегръдките ми, сякаш все още е моето малко момче, вторият ми син, моето дългоочаквано момче, което се роди в мир и изобилие и винаги си мислеше, че светът е лесно място за живеене.

Подушвам го, сякаш съм майка-котка, намерила изгубеното си котенце. Кожата му има същия мирис. Косата му има аромата на нечия друга помада, а от дрехите му лъха мирис на сол от пътуването, но кожата на врата и зад ушите му има мириса на моето момче, моето бебе. Навсякъде бих познала, че това е моето момче.

— Моето момче — изричам и усещам как сърцето ми прелива от обич към него. — Моето момче — повтарям. — Моят Ричард.

Той обвива ръце около кръста ми и ме прегръща здраво.

— Бях на разни кораби, бях къде ли не, мога да говоря три езика — казва той приглушено, с лице, притиснато към рамото ми.