Филипа Грегъри - Пленница на короната

— Отиваме в Лондон, за да демонстрираме приятелството и лоялността си към законния крал Едуард и неговото семейство — казва тя. — Дъщеря ми, херцогинята ще се срещне със своя съпруг Джордж, херцог Кларънс. Лейди Ан, разбира се, ще ме придружи. А негова светлост ми изпраща още добри новини: нашият племенник Джон ще бъде сгоден за дъщерята на краля, принцеса Елизабет Йоркска.

Крадешком хвърлям бърз поглед на Изабел. Това изобщо не е добра новина; напълно ужасна е. Баща ми е взел нови пионки, точно както Изабел се опасяваше, а тя е оставена настрана. Той жени племенника си за момиче от кралската фамилия, за кралската наследница, малката принцеса Елизабет. Баща ми държи да постави на трона човек от фамилията Невил по един или друг начин; и това е новият му начин. Изабел олицетворява стария начин, от който се е отказал.

Изабел хапе долната си устна. Посягам към нея и, скрити от широко разперената пола на роклята й, ние си стискаме ръцете.

— Наш племенник ще получи херцогска титла — казва майка ми спокойно. — Ще бъде херцог Бедфорд. Това е чест, оказана от краля, и жест на добрата му воля към нашия племенник, наследника на моя съпруг. Това е доказателство за приятелството на краля с нас и признателността му, задето се погрижихме за него. Това е всичко. Бог да пази краля, и да благослови фамилията Уорик.

— Бог да пази краля и да благослови фамилията Уорик! — повтарят всички, сякаш е възможно да се желаят едновременно две такива противоречащи си неща.

Майка ми се изправя на крака и кимва на Изабел и мен да я придружим. Вървя зад Изабел, показвайки уважението, дължимо на една херцогиня с кралска кръв: херцогиня с кралска кръв — но не и кралица. В един миг Изабел изгуби правото си на трона. Какво значение има дали си херцогиня с кралска кръв, щом нашият братовчед Джон ще се ожени за наследницата на Йорк, дъщерята на самия крал? Братовчедът Джон ще бъде херцог, а кралят даде знак на брат си, че лесно може да създаде и други херцози и да ги въведе в семейството си. Татко разполага с други фигури, които да постави на дъската.

— Какво ще правим в Лондон? — прошепвам на Изабел, като се навеждам напред и оправям воала й.

— Ще покажем, че сме приятелски настроени, предполагам — казва тя. — Ще върнем кожите на кралицата, ще върнем роклята за коронацията в кралския гардероб. Да се надяваме, че татко ще се задоволи да ожени братовчед ни в кралската фамилия, и няма отново да вдигне оръжие срещу краля.

— Няма да бъдеш кралица — казвам печално. В пристъп на подлост, изпитвам тайна мъничка радост, че сестра ми няма да носи хермелин, няма да бъде най-великата жена в кралството, кралица на Англия и любимка на баща ми, дъщерята, която ще сбъдне най-голямата му амбиция, пионката, която може да направи победния ход.

_Дворецът Уестминстър, Лондон, Коледа 1469-1470_

Изабел и аз отново влизаме в покоите на кралицата, поболели се от тревога. Кралицата седи на големия си стол, майка й Жакета стои като скулптура от лед зад гърба й. Майка ни върви зад Изабел, но пред мен, и ми се иска да бях достатъчно малка, за да пъхна пръстите на краката си под шлейфа й и да остана незабелязана. Днес никой няма да ме помисли за очарователна. Изабел, макар и омъжена жена и зълва на тази кралица, е навела глава, със сведени очи, като сгълчано дете, което копнее тази среща да приключи.

Майка ми прави толкова нисък реверанс, колкото се полага пред една кралица на Англия, и се изправя, заставайки пред нея, сключила спокойно ръце, толкова спокойна и невъзмутима, сякаш е в собствения си замък Уорик. Кралицата я оглежда от горе до долу, а очите й са топли като сива плоча под леден дъжд.

— А, графиня Уорик — казва тя, с глас, лек и студен като носещ се сняг.

— Ваша светлост — отвръща майка ми през стиснати зъби.

Майката на кралицата, с вкаменено от скръб прекрасно лице, облечена в бяло — кралският цвят на траура в нейния род — гледа трите ни така, сякаш й се иска да ни посече на място. Не смея да направя друго, освен да хвърля крадешком един поглед към нея, преди да сведа очи към краката си. На вечерята за коронацията тя ми се усмихваше: сега изглежда така, сякаш никога няма да се усмихне отново. Никога преди не съм виждала скръбта на едно разбито сърце, отпечатана върху лицето на някоя жена; но сега знам, че я виждам в покосената красота на Жакета Удвил. Майка ми накланя глава.

— Ваша светлост, съжалявам за загубата ви — казва тя тихо.

Вдовицата не казва нищо, абсолютно нищо и трите стоим, сякаш сме замръзнали в леда на погледа й. Помислям си — е, тя трябва да каже нещо, ще каже нещо от рода на «рисковете на войната», или «благодаря за съчувствието», или «той е при Бог», или някое от нещата, които изричат вдовиците, когато съпрузите им са загинали в битка. Англия воюва със себе си, с малки прекъсвания, през последните четиринайсет години. Много жени са принудени да се срещат, съзнавайки, че съпрузите им са били врагове. Всички сме свикнали с новите съюзи. Но изглежда, че Жакета, вдовицата на Ричард Удвил, лорд Ривърс, не познава тези обичаи, защото не казва нищо, за да ни накара да се почувстваме по-добре, по какъвто и да е начин. Гледа ни, сякаш сме нейни врагове до живот, сякаш ни проклина безмълвно, сякаш това е началото на кръвна вражда, която никога няма да свърши, и аз чувствам как започвам да треперя под погледа й, изпълнен със смъртоносна омраза като на базилиск, и преглъщам, питайки се дали няма да припадна.