Филипа Грегъри - Другата кралица

Вдигам пръст към него:

— Сигурен ли си в това? Искаш ли да кажеш още нещо? Би ли искал да се разпростреш още по въпроса за женската неспособност?

— Не! Не! — разсмива се той. — Изразявах широко разпространения възглед, всеобщата грешка, само толкова. Не съм Джон Нокс, не мисля, че всички вие, жените, сте едно чудовищно множество; честно, майко, не мисля така. Не съм склонен да мисля, че жените са малоумни. Възпитан съм от майка, която сама владее и управлява земите си. Аз съм последният мъж на света, който би си помислил, че една жена не може да управлява.

Опитвам се да се усмихна заедно с него, но вътрешно съм разтревожена. Ако Сесил сравнява шотландската кралица с Аталия, тогава той иска да разбера, че тя ще бъде принудена да позволи невръстният й син да заеме престола. Може би дори иска да каже, че тя ще умре, за да му даде път. Явно Сесил не вярва в заключенията на разследването — че тя е призната за невинна по обвиненията за убийството на съпруга си и прелюбодейство с убиеца му. Сесил иска тя да бъде публично опозорена и прокудена. Или по-лошо. Нима е възможно да си представя, че тя може да бъде екзекутирана? Не за първи път се радвам, че Сесил е мой приятел: защото той със сигурност е опасен враг.

Изпращам сина си Хенри и скъпия си доведен син Гилбърт Талбот обратно в двора и им казвам, че няма смисъл да остават при мен, защото имам работа за вършене: със същия успех могат да посрещнат Коледните празници сред веселие и удобства в Лондон, защото аз не мога да осигуря нито едното, нито другото. Те тръгват с твърде голяма готовност, като се наслаждават на това, че са заедно, и на приключението да пътуват на юг. Приличат на красиви близнаци, почти еднакви по възраст — седемнайсет и петнайсет години — и по образование, макар да трябва да кажа, че моето момче Хенри е далеч по-буйно от сина на новия ми съпруг и го въвлича в неприятности винаги, когато може.

След това трябва да сваля от красивия си дом, Чатсуърт, завесите, гоблените и килимите и да изпратя цели каруци, натоварени със спално бельо. Тази кралица на шотландците ще пристигне с домакинство от трийсет души и всички те трябва да спят някъде, а аз знам много добре, че замъкът Тътбъри не разполага с каквито и да било мебели и удобства. Нареждам на главния си иконом в Чатсуърт, на слугите, отговарящи за приборите и за килера с провизии и на главния коняр в конюшните да изпратят в замъка Тътбъри каруци с храна и супници, ножове, покривки за маси, гарафи и стъклени съдове. Нареждам на дърводелците в работилницата да започнат да правят легла, сгъваеми маси и пейки. Съпругът ми използва Тътбъри не повече от веднъж годишно, като ловна хижа, и там няма почти никакви мебели. Колкото до мен самата, аз никога не съм била там и изпитвам единствено съжаление, че трябва да отида там сега.

После, когато Чатсуърт потъне в безпорядък заради заповедите ми, а каруците бъдат напълнени с моите вещи, трябва да се кача на коня си, стиснала зъби при мисълта колко глупаво е това пътуване, и в продължение на четири тежки дни да яздя на югоизток начело на собствените си каруци през негостоприемна околност по пътища, заскрежени сутрин и покрити с гъста кал по пладне, през бродове, изпълнени с ледени придошли води, като поемам на път в зимната зора и завършвам пътя си в ранния здрач. Всичко това, за да можем да стигнем до Тътбъри и да приведем мястото донякъде в ред, преди тази непокорна кралица да пристигне, за да направи всички ни нещастни.

— Но защо кралицата иска тя да бъде отведена в замъка Тътбъри? — питам Уилям Сесил: от всички в Англия именно той винаги знае всичко; той търгува с тайни. Той е именно човекът, който има монопол върху секретността. — Чатсуърт ще бъде по-подобаващ. Със сигурност кралицата би предпочела ние да я подслоним в Чатсуърт? Да си кажа честно, самият аз не съм бил в Тътбъри от години; но вие знаете, че Бес купи Чатсуърт заедно с предишния си съпруг и ми го донесе като зестра, и го е направила наистина прекрасен.

— Кралицата на шотландците няма да бъде дълго с вас — меко казва Сесил. — И аз бих предпочел тя да е в къща с един-единствен вход покрай помещението за стражите, която може да бъде добре охранявана, вместо да й дам възможност да се взира навън през петдесет прозореца към красив парк и да се измъква през половин дузина врати в градините.

— Нима мислите, че можем да бъдем нападнати?

Потресен съм дори само при мисълта за това. Едва по-късно си давам сметка, че той, изглежда, познава землището на замъка Тътбъри, което е странно, защото никога не го е посещавал. Звучи така, сякаш го познава по-добре от самия мен, а как е възможно това?