Свобода Бъчварова - Земя за прицел - Гонитбата

— Предполагам знаете отношението към протестантите в България…

— Като към чумави, както казвате вие… И все пак, бихте ли ми дали някакъв съвет? Тя владее езици. Би била прекрасна секретарка.

— Трябва да Ви разочаровам, мистер Маркъм. В България не е прието да се назначават секретарки по много причини. Ще ми отнеме много време, ако Ви обясня.

— А кореспондент?

— Работата на кореспондент върши моят секретар. Писмата диктуваме лично аз или господин Неделев на съответния език. Честно казано, кореспонденцията е минимална. Връзките ни с чуждите банки също. В момента България е в криза не само политическа, но и икономическа…

— Простете, господин Скарлатов. Бях нахален. Още веднъж Ви благодаря за Вашата отзивчивост.

Секретарят, току-що завършил американския колеж, изпрати мистер Маркъм като стар познат. Работеше отскоро в Банката, владееше добре и немски език, а също машинопис и стенография. Бе син на търговеца Христов, в миналото всепризнат доайен в житната търговия, който живееше от лихвите на немалкия си капитал, вложен в Банката. Скарлатов го прие на работа по молба на баща му. Беше мълчалив, стриктен, отличен работник, но Борис знаеше, че няма да остане дълго време тук. Банката бе само едно стъпало в кариерата му.

Борис изведнъж се почувства притеснен и стана от бюрото. Взе да се разхожда напред-назад. Кабинетът му се струваше все по-тесен. Чувстваше се като в луксозна килия. И друг път бе изпитвал това усещане. Ако някога построи нова банка, кабинетът му ще представлява един дълъг коридор с дебел килим, врата на единия край, бюро в другия и нищо повече! Но къде да иде? На разходка? Навън е мъгла и студ. При Неделев? О, имаше да поговори и с какво да го ужили, като си излее гнева! Но не си струваше! Знаеше, че той е недосегаем за каквито и да било чувства, както броненосците, когато се свият на кълбо. Други срещи за днес нямаше.

В кабинета му влезе Туше Динев. Борис искрено се зарадва. Видя му се малко странно облечен — с военна мушама и груби туристически обувки.

— Монблан ли ще изкачваш?

— Отивам при Вегенел.

— Не очаквах, че толкова бързо ще уредиш въпроса с отпуската си.

— Не беше проблем.

Скарлатов позвъни за секретаря.

— Нека дойде Спас!

Секретарят се усмихна и каза:

— Изглежда е зает с друго.

— Колата ли поправя?

— Не, качил се е на покрива.

— На Банката?!

Секретарят кимна с глава.

— Странни работи стават тук!… Но да тръгваме, Динев, нали ще ми правиш компания за обед? — и си помисли колко рядко обядваше.

Двамата изкачиха мраморните стълби към горния етаж. Никой не ги посрещна. Още от коридора се чуваше високия глас на Яна, която изтича от кухнята, видя ги и веднага се скри. За учудване на Борис се появи Кюлев. Той посещаваше често дома му, но не по това време. Старецът смутено се изкашля и ги поздрави. В коридора излезе и Неда, погледна към него и цялата се изчерви. Някъде отгоре се носеха ударите на чук.

— Не ме очаквахте, нали?

Неда нищо не каза.

— Едната половина от домочадието ми е на покрива, а другата е онемяла. Все пак, бихте ли ми обяснили?

Но вместо да отговори на въпроса, Неда попита:

— Веднага ли да сервирам?

— О, не. Не се безпокойте! Ще почакам. Ние с Динев сме в библиотеката. И нека коминочистачът слезе при мен или да извикам пожарната команда да го свали от покрива!…

Двамата влязоха в библиотеката.

— Съблечи се тук, Динев. Изглежда е тежко да имаш семейство… Как беше: „Кой за деца плаче, за очи да плаче!“…

Динев се усмихна. Свали мушамата и седна.

— А сега да пием! Ти си напълно свободен човек и не направи глупавата грешка да се ожениш…

— Но направих други, далеч по-големи!… Сега съм убеден, че Негово превъзходителство беше навремето прав, като ми казваше, че единственото свястно нещо в живота, което можех да постигна, е да имам семейство и деца!…

— Съжаляваш ли?

— Каква полза!…

— Днес си настроен самокритично. Виждам те в нова, непозната светлина. Наздраве! — чукнаха се, а после Динев каза:

— Днес аз си подадох оставката от политическата полиция.

Скарлатов искрено се учуди. Само това не очакваше. Искаше да разбере повече, но на вратата се почука. Показа се Спас, целият изцапан и побелял от прах и вар, с тесла в ръка.

— Приготви колата! Тръгвате с Динев при Вегенел! И какво правеше на покрива?

Когато искаше, Спас можеше изразително да мълчи.

— Така, още един глухоням… Свободен си!

Той тъкмо напусна и на вратата отново се почука.