Иво Андрич - Травнишка хроника (Консулски времена)

Най-сетне изминаха и дългите три дни и техните три необичайни нощи. (С някакво предчувствие, което обикновено не лъже измъчените хора, тази сутрин Давил си помисли: „Може би това да бяха най-спокойните и най-хубавите дни, отсъдени ми в тази тясна долина.“)

Сутринта още отрано под прозорците се разнесе конски тропот и цвилене. Стегнат и официален, консулът посрещна командира на везировите мамелюци, придружен от Давна. Всичко беше така, както бе предварително уговорено и предвидено. Тук бяха дванадесетте мамелюци, които Мехмед паша бе довел от Египет като своя лична гвардия, с която особено се гордееше. Техните наистина хубаво завити тюрбани от фино платно — една златна, една копринена нишка, — извитите им саби, които висяха живописно отстрани на конете, и широките им винени дрехи привличаха погледите на всички. Конете за Давил и придружаващите го бяха покрити от главата до опашките с везана чоха. Командуването беше добро и редът съвършен. Давил се стараеше да възседне по възможност по-естествено коня си, един кротък, по-стар вран кон с широки сапи. Консулът беше в парадна униформа. Тъмносиният му мундир беше разкопчан на гърдите, за да се видят позлатените копчета, сребърният вез и отличията. С изправената си стойка и хубавата си мъжка глава той наистина изглеждаше добре.

Докато не завиха по главната улица, всичко вървеше добре и консулът наистина можеше да бъде доволен. Но щом стигнаха до кривите турски къщи, започна някакво съмнително провикване, блъскане на дворните порти и на дървените решетки по прозорците. Още при първата къща едно момиченце открехна едното крило на портата и произнасяйки неразбираеми думи, започна да плюе по улицата, като че ли гадае. Така подред се отваряха всички порти и се повдигаха решетките на прозорците и за миг се показваха лица, пропити от омраза и фанатизъм. Забулени жени плюеха и шепнеха някакви заклинания, а момчета произнасяха псувни, следвани от неприлични движения и открити закани, като се удряха по задника или с ръка показваха как се реже гръклян.

И понеже улицата беше тясна, а балконите на къщите от двете страни издадени напред, шествието всъщност минаваше през два реда ругатни и закани. В самото начало консулът, изненадан, забави малко тръса, но Давна подкара коня си по-близо до него и без движение и промени на лицето, с развълнуван шепот започна да го моли упорито:

— Моля ваше превъзходителство да продължава спокойно да язди и да не обръща внимание на всички тези неща. Див народ, прост свят, мразят всичко чуждо и всекиго посрещат така. Най-добре е човек да не обръща внимание. Така постъпва и везирът. Това е техният дивашки начин на държане. Моля ваше превъзходителство да продължава.

Объркан и възмутен, макар че се стараеше да прикрива вълнението си, консулът продължаваше да язди, виждайки, че никой от хората на везира наистина не обръща внимание на това, което става наоколо, но чувствуваше как кръвта му нахлува в главата. Мислите му бързо се рояха, кръстосваха и сблъскваха. Първата му мисъл бе дали като представител на великия Наполеон трябва да понася всичко това, или пък трябва да се върне веднага обратно и да предизвика скандал. Не беше в състояние да реши как да постъпи; защото, еднакво се страхуваше да не засегне авторитета на Франция и да не би с прибързаността си да предизвика конфликт, който още в първия ден ще развали отношенията му с везира и с турците. Понеже не намираше в себе си ни решителност, ни решение, той се чувствуваше унижен и възмутен от самия себе си. Гаден и страшен му се виждаше този левантинец Давна, който непрекъснато повтаряше в гърба му:

— Моля ваше превъзходителство да продължава и да не обръща внимание. Това са босненските дивашки обичаи и маниери. Само спокойно напред!

Давил се колебаеше, не можеше да намери никакво решение и същевременно чувствуваше как лицето му гори и го облива пот под мишниците, макар че бе студено. Упоритият шепот на Давна му беше неприятен, виждаше му се безсрамен и отвратителен. В него долавяше какъв е животът на човек, преселил се от Запад на Изток и свързал завинаги съдбата си с него.

Междувременно от последните къщи невидими женски глави плюеха от прозорците право върху конете и конниците. Консулът още веднъж се поспря за миг, но отново продължи, подчинявайки се на молбите на Давна и понесен от спокойния тръс на цялото шествие. След малко къщите свършиха и започна чаршията с ниските си дюкяни. На кепенците седяха турци дюкянджии и купувачи, пушеха или пазаруваха. Беше също, както когато човек преминава от прекалено затоплена в съвършено студена стая. Изведнъж изчезнаха дивашките погледи и закани, които показваха как се режат главите на неверниците, изчезна и суеверното плюене на жените. На тяхно място от двете страни на улицата се появиха неподвижни, вкаменени лица. Давил ги виждаше като през неприятен воал, който трепереше пред очите му. Никой не прекъсна работата си или пушенето, никой не вдигна очи да удостои поне с поглед това необикновено явление и тържествено шествие. Някои от дюкянджиите дори обръщаха глава, като че ли търсеха нещо по рафтовете. Само ориенталците могат толкова да мразят и презират и така да показват омразата и презрението си.