Иво Андрич - Травнишка хроника (Консулски времена)

Давна млъкна и отново отдръпна коня си на съответното по протокола разстояние, но за Давил това невиждано мълчаливо презрение на чаршията не беше по-малко болезнено и обидно от открито изразената омраза чрез предишните ругатни. Най-сетне завиха вдясно и пред тях се откроиха дългите и високи зидове и бялото здание на конака, хармонична голяма сграда с един ред стъклени прозорци. Това подействува като облекчение.

Този мъчителен път, който сега беше зад него, ще остане дълго в спомените му, незаличим като лош и показателен сън. Години наред той стотици пъти ще минава по същата тази улица при сходни обстоятелства. При всяко посещение, а те ще бъдат чести, особено когато времената са по-неспокойни, ще се налага да язди през махалата и чаршията. Тогава той ще трябва да се държи изправен на коня, да не гледа ни наляво, ни надясно, ни прекалено високо, ни между ушите на коня, ни разсеяно, ни загрижено, ни засмяно, ни навъсено, а сериозно и внимателно, спокойно, приблизително с оня малко неестествен поглед, с който пълководците на картините гледат над сражението в далечината, някъде между пътя и линията на хоризонта, откъдето трябва да пристигне сигурна и добре обмислена помощ. От портите турските деца ще плюят още много пъти в краката на конете бързо, едно след друго, като че ли произнасят заклинания, подражавайки на възрастните. Дюкянджиите турци ще обръщат гръб и ще се преструват, че търсят нещо по рафтовете. Ще го поздравява само тук-там някой евреин, който ще се намери на улицата и няма да има как да избегне срещата. Безброй пъти той ще трябва да минава през чаршията, яздейки спокойно и гордо, а всъщност отвратен от службата си и от този живот, изпълнен със страх от омразата и от злобното безразличие, които го обсипваха от всички страни, от непредвидените неприятности, които можеха да се случат всеки момент, но с мъчителни усилия ще прикрива и страха, и отвращението си.

Дори и по-късно, когато с течение на времето и с настъпилите промени хората свикнат с присъствието на чужденеца и когато Давил се запознае и сближи с мнозина, тава първо тържествено шествие ще остане в паметта му като черна, нажежена линия, която пари и която забравата бавно заличава и омекотява.

Тържественото шествие премина с тътен дървения мост и се озова пред голямата порта. Изведнъж бързо, с тракане на мандала и тичане на слугите се разтвориха двете крила. Тук, значи, се откриваше сцената, на която Жан Давил почти цели осем години ще играе в различни действия една и съща трудна и неблагодарна роля.

И тази несъразмерно широка порта ще се разтваря пред него още много пъти. И винаги, когато ще се разтваря, ще му се струва като грозна исполинска челюст, от която лъха и вони неприятната миризма на всичко онова, което живее в конака, там расте, похабява се, загива или боледува. Той знаеше, че градът и околността, които трябваше да хранят везира и всички негови близки, всеки ден внасяха в конака около седемстотин и петдесет оки най-различни храни и че всичко това се разделяше, крадеше и изяждаше. Знаеше, че освен везира и най-близките му в конака живеят и единадесет сановници, тридесет и двама пазачи и още толкова или повече безделници, блюдолизци, турци или християнски надничари или чиновници. Наред с тях и неопределен брой коне, крави, кучета, котки, птици или маймуни. Но повече от всичко се усещаше тежка и неприятна миризма на краве масло и лой, от която на човек, несвикнал с нея, му прилошаваше. След всяко посещение тази неприятна миризма следваше консула през целия ден и когато си спомняше за нея, усещаше гадене и му идеше да повръща. Струваше му се, че целият конак е пропит от тази миризма, както черквите от тамян, и че тя е проникнала не само в хората и в дрехите им, но и във всички предмети и стени.

Сега, когато пред него за пръв път се разтвори тази непозната порта, мамелюците се разделиха и слязоха от конете, а Давил и няколко от придружаващите го лица влязоха в двора, яздейки. Първата, тясна част на двора беше полумрачна, тъй като над нея беше надвесен целият горен етаж на сградата. Едва зад тази част беше истинският открит двор, с кладенец, трева и цветя по края. В дъното висока плътна ограда затваряше градината на везира.

Още развълнуван от това, което беше преживял при преминаването през града, сега Давил се смути от страхопочтителната любезност и тържественото внимание, с което го посрещаше цяла тълпа от ичоглани и сановници в конака. Всичко се суетеше около него с бързина и старание, каквито човек не среща при западните церемонии.