Иво Андрич - Травнишка хроника (Консулски времена)

Така всичко потъва. Така потъна и Генерала и преди него толкова силни хора и големи движения!

Останал пак сам в несмущаваната от нищо нощна тишина като затрупан, Давил седеше един миг със скръстени ръце и блуждаещ поглед. Беше развълнуван и загрижен, но не изплашен и сам. Въпреки цялата неизвестност и всички трудности, които го очакваха, струваше му се, че за пръв път, откакто е в Травник, се разведрява и пред него се открива някакъв път.

От оня февруарски ден, преди повече от седем години, когато след първия диван при Хюсрев Мехмед паша се завърна възбуден и притиснат в Баруховата стая в приземието и се отпусна на твърдия миндер, всички работи и усилия във връзка с Босна и турците го теглеха към земята, спъваха го и го правеха по-слаб. От година на година в него растеше и бушуваше действието на „ориенталската отрова“, която замъглява погледа и разяжда волята и с която тази страна започна да го упойва още от първия ден. Нито близостта на френските войски в Далмация, нито целият блясък на големите победи не можаха да изменят това. А сега, когато след разгрома и поражението се готвеше да напусне всичко и да тръгне в неизвестност, той чувствуваше в себе си подтик и воля, каквито не познаваше през тези седем години. Грижите и нуждите бяха по-големи от когато и да било, но, странно, те не го стряскаха както досега, а изостряха мисълта му и разширяваха хоризонтите му, не налитаха от засада, като проклятие и нещастие, а идваха заедно с останалия живот.

В съседната стая се чу как нещо шумоли като мишка в стената. Това беше жена му, която, неуморна и съсредоточена както винаги, подготвяше и завиваше последните предмети. В същата къща спяха децата му. И те един ден ще пораснат (той ще направи всичко да израснат добре и щастливо) и ще тръгнат да търсят пътя, който той не успя да намери, и дори да не го намерят, ще го търсят може би с повече сили и повече достойнство, отколкото той умееше да го търси. Сега те спят и растат. Да, и в тази къща имаше живот и движение, както и в света навън, където се разкриваха перспективи и назряваха нови възможности. Като че ли отдавна бе напуснал Травник, той вече не мислеше за Босна, ни за това какво му беше дала и какво му беше отнела тя. Само чувствуваше, че отнякъде му прииждат сили и търпение и решителност да спасява себе си и своите. И продължи да подрежда пожълтелите хартии, да къса всичко остаряло и излишно, да оставя и нарежда само това, което можеше да му потрябва за живота по-нататък, при изменените условия във Франция.

И тази механична работа бе съпровождана от неопределена, но постоянна мисъл, като някаква упорита мелодия: че все пак някъде не може да не съществува „правият път“, който той цял живот напразно търсеше; да, той съществува и човек, кога и да е, ще го намери и ще го открие за всички хора. Той сам не знаеше как, къде, нито откъде, но ще го намерят някога било неговите деца, било децата на неговите деца или по-далечните поколения.

И тази мисъл облекчаваше работата му като тиха вътрешна мелодия.

Вече трета седмица как времето се задържа хубаво. Както всяка година, бейовете започнаха да излизат на разговор на Софата в Лутвовото кафене. Но разговорите им са въздържани и мрачни. В цялата страна става мълчаливо съвещание за въстание и отпор срещу непоносимото и безумно управление на Али паша. Въпросът вътрешно вече е разрешен и сега само назрява. С постъпките си Али паша сам ускорява това назряване.

Днес е последният петък от месец май на 1814 година. Всички бейове са налице и разговорът е жив и сериозен. Всички знаят новините за поражението на Наполеоновите армии и за неговото абдикиране; сега само разменят, сравняват и допълват своите сведения. Един от бейовете, който тази сутрин бе говорил с хора от конака, каза, че всичко е уредено за заминаването на френския консул и семейството му и че с положителност се знаело, че наскоро след него ще тръгне и австрийският консул, който всъщност седял в Травник само заради французина. Така със сигурност може да се разчита, че преди есента ще изчезнат от Травник консулите и консулствата и всичко, което те донесоха и внесоха.

Всички приемат тези новини като вест за някаква победа. Защото, макар че с течение на годините до голяма степен да бяха свикнали с присъствието на чуждите консули, все пак всички сега бяха доволни, че ще изчезнат тези чужденци заедно със своя различен и необикновен начин на живот, с дръзкото си вмешателство в босненските работи и условия. Обсъждат въпроса кой ще вземе „Дубровнишкият хан“, където е сега френското консулство, и какво ще стане с голямата къща на Хафизадичите, когато и австрийският консул напусне Травник. Всички говорят малко по-високо, за да чуе за какво става дума и Хамди бей Тескереджич, който седи на мястото си. Той е вече доста остарял и грохнал и се е прихлупил като разтрошена сграда. Слухът му изневерява. Не може да повдигне клепачите си, които още повече са натежали, и ако иска да види някого по-добре, трябва да обръща цялата си глава. Устните му са посинели и когато говори, се лепят една за друга. Старецът повдига глава и се обръща към онзи, който говореше последен: