Иво Андрич - Травнишка хроника (Консулски времена)

— Да, изплаши ни и ни струваше много. Да. Везирът е наистина строг, строг и мъчен господар. Но той веднаж има работа с евреите, а ние сме изпратили десетки и десетки везири. Везирите се сменят и си отиват. (Е, вярно, всеки взема по нещо.) Везирите си отиват, забравят какво са вършили и как са постъпвали, идват други и всеки започва отново. А ние оставаме, помним, записваме всичко, което сме изпатили, как сме се бранили и спасявали и предаваме от баща на син този скъпо платен опит. Ето затова нашите чекмеджета имат две дъна. До едното достига ръката на везира и изпразва всичко, но под него все остава нещо за нас и децата ни, да се спаси душата, да се помогне на близък и приятел в неволя.

След тези думи Соломон погледна право в Давил, но не вече с комично-боязливите си и тъжни очи, а с някакъв нов, открит и смел поглед.

Давил се усмихна сърдечно.

— Ах, това е хубаво, това ми харесва! А везирът смяташе, че е много хитър и вещ.

Соломон го прекъсна веднага с по-тих глас, като чели искаше да наложи и на него по-тих тон:

— Не, не искам да кажа, че не е. О, разбира се, те са хитри и мъдри. Само, нали знаете, господарите са мъдри, силни хора, като змейове са нашите господари, но те воюват, блъскат се, изхабяват се. Знаете ли как казват у нас, властта е като силен вятър, носи се, разкъсва и изчезва, а ние мируваме и работим, печелим. И затова у нас има по-дълго и винаги се намира по нещо.

— Ах, това е хубаво, това е хубаво! — поклащаше утвърдително глава Давил, като непрекъснато се усмихваше и насърчаваше Соломон да продължава.

Но тъкмо поради тази усмивка евреинът изведнаж млъкна и се загледа по-съсредоточено в лицето на консула, с първия си тревожен и боязлив поглед. Изплаши се, да не би да е прекалил и да е казал нещо, което не трябва. Разбираше, че това, което разказваше, не беше тъкмо онова, което искаше да каже. А и сам не знаеше какво би трябвало да бъде то. Но нещо го караше да говори, да се оплаче, да се похвали, да се обясни като човек, комуто е дадена единствената възможност, само няколко ценни минути да направи важно и бързо поръчение. След като вече бе напуснал магазина си, след като бе изкачил тази стръмнина, по която обикновено никога не минаваше, и седнал в тази светла стая сред красота и чистота, с които не бе свикнал, струваше му се много важно и ценно, че може да разговаря с този чужденец, който след няколко дни напускаше този град, и да разговаря така, както може би никога с никого повече няма да си позволи да говори.

Като забравяше първоначалното си стеснение и мъчителната неловкост, той все повече чувствуваше нужда да каже на този чужденец още нещо за себе си и своите, нещо бързо и тайно, от тази травнишка дупка, от влажния магазин, където се живее тежко, без чест и правда, без красота и ред, без съд и свидетели, нещо като поръчение, отправено, без и сам да знае кому, там, на някакъв си по-добър, по-стегнат и по-просветен свят, където консулът се връщаше. Веднаж поне да каже нещо, което не бе хитрост и предпазливост, което нямаше връзка с печеленето и икономиите, с всекидневните сметки и пазарлъци, а, напротив — с даването и пилеенето, с болезнената и великодушна гордост и искреност.

Но тъкмо това силно желание, което изведнаж го обхвана да съобщи и предаде по-нататък нещо общо и голямо за своето съществуване в живота и за мъките на всички травнишки атиасовци, винаги му пречеше да намери истинския начин и необходимите думи, които накратко, но достойно биха изразили това, което сега го измъчваше и вкарваше кръвта в главата му. Затова заекваше и говореше не това, което изпълваше цялото му същество и което толкова много искаше да изрази — че се борят и че успяват да запазят невидимата си сила и достойнство, — а само откъслечни думи, които му идваха на устата.

— Ето… така се запазваме и така замогваме и не съжаляваме… да дадем за приятели, за правото, за доброто, което ни се прави. Защото ние… защото и ние…

Сега изведнаж очите му се овлажниха и гласът секна. От смущение стана. Стана и Давил, трогнат от неопределена сърдечност и приятелство, и му подаде ръка. Соломон пое живо тази ръка с несвикнало, несръчно движение и промълви още няколко думи, с които молеше да не ги забравя и да каже там, където може и комуто трябва, че те живеят тук, че се мъчат и с мъки изкупват съществуването си. Това бяха само неясни и несвързани думи, които се смесваха с Давиловите изрази на благодарност.

Никога няма да може да се изясни какво беше това, което в този момент задушаваше Соломон Атиас, което предизвикваше сълзи в очите му и развълнувано треперене по цялото му тяло. Ако той умееше, ако изобщо можеше да говори, би казал приблизително следното: