Иво Андрич - Травнишка хроника (Консулски времена)

Давна беше както винаги помръкнал, около челюстите му играеха опънатите мускули. За сина му имаше решение да бъде изпратен на работа в посолството в Цариград. Давил обеща, че ще се застъпи в министерството по този въпрос, който се беше позабавил поради големите промени във Франция, да се уреди окончателно. Като си мислеше само за сина си, хубавия и умен младеж на двадесет и две години, Давна го уверяваше, че ще извърши ликвидирането както трябва и ще изнесе всичко до последното перце и най-малкото парче хартия, та дори на парчета да го нарежат.

Понеже не смогнаха да свършат, продължиха работата и след вечерята. Давна си отиде едва към десет часа.

Останал сам, Давил се озърташе из полупразната стая, в която гореше една-единствена свещ и мракът все повече нахлуваше. Прозорците бяха без завеси. На белите стени изпъкваха по-светли места, там, където до вчера висяха картини. През отворения прозорец достигаше шумът на водата. От двете часовникови кули биеха някакви турски часове: първо се обади кулата, която беше в съседство, а после онази от долната чаршия, като че ли подражаваше на първата. Консулът беше преуморен, но вълнението му като някаква сила го държеше буден и бодър и той продължаваше да подрежда личната си преписка.

В картонени корици, завързани със зелени панделки, беше ръкописът на епоса му за Александър Велики. От замислените двадесет и четири песни седемнадесет бяха написани, но и те не бяха напълно завършени. По-рано, когато пишеше за походите на Александър, имаше винаги пред себе си Генерала, а сега, повече от една година, откакто изживяваше разгрома на живия завоевател като своя лична съдба, той вече не умееше да каже нищо за възхода и разгрома на отдавна мъртвия завоевател от епоса си. И така сега беше пред него това започнато произведение като логичен и исторически абсурд: Наполеон бе изминал голямата линия на своя възход и падение и отново бе докоснал земята, а устремът на Александър продължаваше, той превземаше „сирийските теснини“ при Исос и не мислеше за поражение.

Давил често се опитваше да отиде по-нататък, но винаги ясно виждаше, че поезията му редовно занемява от близостта на действителните събития.

Тук беше и началото на трагедията на Селим III, която беше започнал да пише миналата година, след заминаването на Ибрахим паша, като си спомняше дългите разговори с везира за нещастния, просветен султан.

Тук бяха и всички ония приветствия и послания в стихове по повод на различни тържествени случки и чествувания на различни хора и режими. Жалки стихове, посветени на изгубени неща и личности, които сега бяха нещо по-малко и от покойници.

Накрая идваха вързопи сметки и лични писма, завързани с канап, пожълтели и оръфани по краищата. Щом скъса канапа, хартиите се разпаднаха като развалини. Някои бяха още от преди двадесет години. Само с един поглед Давил разпознаваше отделни писма. Видя правилния и решителен почерк на един от най-добрите си другари Жан Вилньов (Villeneuve), който миналата година така неочаквано бе починал на кораба, съвсем близо до Неапол. Писмото бе от 1808 година и бе написано в отговор на някакво тревожно писмо на Давил.

„… Вярвайте ми, драги мой, че вашите грижи и черни мисли са неоснователни. Днес по-малко от когато и да било. Великият и изключителен човек, който сега ръководи съдбините на света, създава основи за един по-добър и траен ред за най-дълго време. Затова напълно можем да се опрем на него. Той е най-добрата гаранция за щастливото бъдеще не само на всеки от нас, но и на нашите деца, и на децата на нашите деца. Затова бъдете спокоен, драги приятелю, както съм спокоен аз, чието спокойствие почива върху горното ясно съзнание.“

Давил откъсна поглед от писмото и се загледа в отворения прозорец, в който се втурваха нощни пеперуди, привлечени от светлината в стаята. Тогава от съседната махала се разнесе песен, в началото слабо, после все по-силно. Мусо певецът се прибираше. Гласът му беше дрезгав и отслабнал, а пеенето — откъслечно, но ракията още не го беше доунищожила, още живееше и той, и в него онова, което фон Митерер някога наричаше „Urjammer“.

Мусо вече беше завил зад ъгъла на своята махала, защото гласът му се чуваше все по-слабо и по-слабо, с по-продължителни паузи, като повици на удавник, който потъва, отново се появява на повърхността, за да извика още веднаж и да потъне отново още по-дълбоко.

Певецът вече беше се дотътрил до двора си. Гласът му не се чуваше. Настана отново тишина, която шумът на водата в нощта не нарушаваше, а я правеше по-монотонна и по-плътна.