Иво Андрич - Травнишка хроника (Консулски времена)

„Господине, вие бяхте тука между нас повече от седем години и през това време към нас евреите проявихте внимание, каквото никога не е показвано ни от турци ни от чужденци. Канехте ни като хора и не ни деляхте от другите. Може би и вие сам не подозирате какво добро сте ни направили с това. Сега си отивате. Вашият цар беше принуден да се оттегли пред по-силния враг. Във вашата страна стават тежки неща и големи промени. Но вашата страна е благородна и силна и не може всичко да не се обърне на добро. И вие ще намерите своя път в своята родина. За съжаление сме ние, които оставаме тук, шепата травнишки евреи, сефарди, от които две трети са атиасовци, защото вие бяхте за нас малка светлина в очите. Вие видяхте как живеем и ни направихте добро, което човек може да направи на човека. А който върши добро, от него всеки очаква още по-добро. Затова си позволявам да ви помоля и за следното: бъдете наш свидетел на Запад, откъдето и ние сме дошли и където би трябвало да знаят какво са направили от нас тука. Защото, струва ми се, ако знаехме, че на някои е известно и признава, че не сме това, което изглеждаме, нито такива, както живеем, по-лесно ще ни бъде всичко, което сме принудени да понасяме.

Преди повече от три столетия ни вдигна от родината ни, прекрасната Андалузия, страшен, безумен, братоубийствен вихър, който и днес не можем да разберем и който и до днес не е разбрал себе си, пръсна ни по света и направи от нас просяци, на които и златото не помага. Нас, ето, хвърли на Изток, а животът на Изтока не е лесен и благословен и колкото човек отива по-нататък и повече доближава изгрева на слънцето, все по-лошо става, защото земята е по-млада и по-сурова, а хората са от земя. И нашата мъка е там, че нито можахме напълно да обикнем тази страна, на която дължим, че ни прие и ни даде подслон, нито пък можахме да направим онази, която несправедливо ни изгони и прокуди като недостойни синове. Не знаем какво ни е по-трудно: дали това, че сме тук, или това, че не сме там. Зная, че където и да бяхме извън Испания, щяхме да страдаме, защото винаги щяхме да имаме две отечества, но тук животът много ни притисна и унизи. Зная, че отдавна сме се изменили, дори не помним вече какви сме били, но знаем само, че сме били по-други. Отдавна тръгнахме и трудно пътувахме и нещастни паднахме и спряхме на това място, та затова вече не сме нито сянка на онова, което бяхме. Като прашец на плод, който върви от ръка на ръка, от човека пада първо това, което е най-фино върху него. Затова и ние сме такива. Но вие ни познавате, и нас, и нашия живот, ако това може да се нарече живот. Живеем между турците и раята, бедната рая и грозните турци. Откъснати напълно от свои и близки, стараем се да запазим всичко испанско, и песни, и гозби, и обичаи, но чувствуваме как всичко у нас се изменя, разваля и забравя. Помним езика на нашата родина такъв, какъвто сме го понесли с нас преди три века, какъвто вече и там не се говори, а смешно мънкаме езика на раята, с която заедно страдаме, и на турците, които ни управляват. Така че може би не е далече денят, когато ще можем чисто и човешки да се изразяваме само в молитвите, които всъщност не се нуждаят от думи. Самотни и малобройни, ние се женим помежду си и виждаме, че кръвта ни слабее и бледнее. Превиваме гръб и правим път на всеки, мъчим се и все някак намираме изход, дето казват: на лед огън палим, работим, печелим, пестим, и то не само за себе си и за децата си, но и за всички ония, които са по-силни и по-дръзки от нас и посягат върху живота ни, върху честта и кесията ни. Така ние запазихме вярата, заради която трябваше да напуснем хубавата си страна, но изгубихме почти всичко друго. За щастие и за наша мъка в спомена ни продължава да живее представата за нашата скъпа родина такава, каквато някога е била, преди да ни прокуди като мащеха, така както никога няма да угасне у нас желанието за по-добър свят, свят на ред и човечност, в който се върви право, спокойно се гледа и открито се говори. От това не можем да се освободим, както не можем да се освободим от чувството, че въпреки всичко ние принадлежим към такъв свят, макар че прокудени и нещастни, живеем тъкмо в обратен.

Това, ето, бихме искали да се знае там. Нашето име да не загине и в този по-светъл и по-висш свят, който непрекъснато помръква и се руши, непрекъснато се измества и изменя името си, но никога не пропада и винаги някъде и за някого съществува; този свят да знае, че ние го носим в душата, че и тук по свой начин му служим и се чувствуваме едно с него, макар и завинаги и безнадеждно отделени от него.